Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Не помислихте ли, че бих разбрал?
— Исках да ви открия… Нямах право да ви търся… А вие през цялото време… — той посочи дрехите на Франсиско, после ръката му се отпусна безпомощно и той затвори очи.
— Бях бригадир на пещите — с усмивка каза Франсиско. — Не мислех, че ще имате нещо против. Сам ми предложихте работата.
— Значи сте били тук, като мой бодигард, в продължение на два месеца?
— Да.
— Били сте тук, откакто… — той спря.
— Точно така. На сутринта, когато четяхте сбогуването ми над покривите на Ню Йорк, се явих за първата си смяна като бригадир на пещите.
— Кажете ми — бавно каза Риърдън — в онази нощ, на сватбата на Джеймс Тагарт, когато казахте, че преследвате най-голямото си завоевание… имахте предвид мен, нали?
— Разбира си.
Франсиско се изправи малко, сякаш за някакво тържествено задължение, със сериозно изражение и усмивка, останала само в очите му.
— Имам да ви казвам много неща — каза той, — но първо ще повторите ли една дума, която някога ми предложихте и която… аз трябваше да откажа, защото знаех, че не съм свободен да я приема?
Риърдън се усмихна.
— Каква дума, Франсиско?
Франсиско наведе глава и отговори:
— Благодаря ти, Ханк.
После вдигна глава.
— Сега ще ти кажа онова, за което бях дошъл, но не довърших онази нощ, когато бях тук за пръв път. Мисля, че си готов да го чуеш.
— Готов съм.
Блясъкът от стоманата, излята от една пещ, избухна в небето зад прозореца. Червеният светлик премина бавно по стените на кабинета, над празното бюро, по лицето на Риърдън, като последен поздрав за сбогом.
Глава XXVII
„Говори Джон Голт“
Звънецът на вратата иззвъня като аларма, с дълъг, изискващ писък, прекъсван от нетърпеливото тропане на нечия трескава ръка. Докато скачаше от леглото, Дагни забеляза студената, бледа слънчева светлина на късната сутрин и часовника на далечна кула, който сочеше десет часа. Беше работила в кабинета си до четири сутринта и беше оставила бележка да не я очакват преди обяд.
Бялото лице, разкривено от паника, което се изпречи срещу нея, когато отвори вратата, беше на Джеймс Тагарт.
— Няма го! — извика той.
— Кого?
— Ханк Риърдън! Няма го, напуснал е, изчезнал е!
Тя остана неподвижна за миг, с ръка върху колана на халата, който тъкмо връзваше; сетне, когато осъзна напълно какво става, ръцете й стегнаха колана, сякаш срязваха тялото й през средата, а тя избухна в смях. Беше триумфален звук. Той я зяпаше сащисано.
— Какво ти става? — задави се той. — Не разбра ли?
— Влизай, Джим — каза тя, извръщайки се презрително към всекидневната. — Напротив, разбрах.
— Напуснал е! Няма го! Изчезнал е като всички други! Оставил е завода си, банковите си сметки, собствеността си, всичко! Просто е изчезнал! Взел е малко дрехи и каквото е имало в сейфа в апартамента му — намерили са сейфа в спалнята му отворен и празен — и толкова! Нито дума, нито бележка, никакво обяснение! Обадиха ми се от Вашингтон, но се е разчуло из целия град! Новината, искам да кажа! Не могат да я потулят! Опитаха се, но… Никой не знае как се е разчуло, но новината, че си е тръгнал се е разпространила из завода — като теч от някоя пещ — и тогава… преди някой да успее да ги спре, един куп хора са изчезнали! Управителят, главният металург, главният инженер, секретарката на Риърдън, дори лекарят от медицинския пункт! И един Господ знае още колко други! Дезертират, копелетата! Изоставят ни, въпреки всички наказания, които сме предвидили! Той напусна, и другите напускат, а заводът просто си остава там и спира! Разбираш ли какво означава това?
— А ти? — попита тя.
Той беше запратил разказа си по нея — изречение по изречение, — сякаш се опитваше да избие усмивката от лицето й, странната, неподвижна усмивка, пълна с горчивина и триумф; не беше успял.
— Това е национална катастрофа! Какво ти става? Не виждаш ли, че това е фатален удар? Ще разруши и малкото останал дух и икономика в страната! Не можем да му позволим да изчезне! Трябва да го върнеш!
Усмивката й изчезна.
— Ти можеш! — извика той. — Ти си единственият човек, който може! Той е твой любовник, нали? О, я не ме гледай така! Не е време да се докачаш! Не е време за нищо, освен че трябва да го върнем обратно! Трябва да знаеш къде е! Можеш да го намериш! Трябва да се свържеш с него и да го върнеш!