Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Хиник айа! — изкрещя Бинабик и я перна по носа с кухата си тояжка. После извади едно въже от дъното на торбата си и започна да прави клуп. Саймън, който си помисли, че е разбрал предназначението на примката, погледна от ръба на каньона и отчаяно поклати глава. До дъното бе твърде далеч, попе два пъти по-далеч, отколкото можеше да стигне въжето на Бинабик. После видя нещо и надеждата отново замъждука в него.
— Бинабик, виж! — посочи той. Въпреки невъзможността да се спуснат долу, тролът закрепваше клупа на въжето около един пън, на по-малко от метър от ръба на каньона. Когато свърши, погледна натам, накъдето сочеше Саймън.
На по-малко от сто крачки от мястото, където стояха, се виждаше огромно повалено дърво, чийто връх стигаше до отсрещната стена на пропастта.
— Можем да пропълзим до отсрещната страна! — каза Саймън, ала тролът поклати глава.
— Щом ние с Куантака можем да минем отсреща, и те ще могат. А и този път не води доникъде. — Той посочи мястото, докъдето стигаше дървото — само една вдлъбнатина в отвесната отсрещна страна. — Но и това ще ни помогне. — Той стана и потегли въжето, за да провери здравината. — Заведи Куантака на дървото, ако можеш. Не надалеч, само на десетина лакътя. Дръж я, докато извикам, разбрано?
— Но… — започна Саймън, после погледна по склона. Белите силуети, поне десетина, бяха вече съвсем близо. Той сграбчи дърпащата се Куантака за врата и я затегли към падналото дърво.
На края на каньона бе останала достатъчна част от дървото, така че една част от ствола му лежеше между корените и ръба на скалата. Не беше лесно да пази равновесие и да държи вълчицата, която трепереше и се дърпаше. Ръмженето й се губеше в лая на приближаващите хрътки. Саймън не можа да я накара да тръгне по широкия ствол на дървото и отчаяно се обърна към Бинабик.
— Умму! — грубо извика тролът и миг по късно тя скочи на дървото, все още ръмжейки. Саймън внимателно запълзя по ствола. Тоягата в пояса му го затрудняваше. Той се плъзгаше заднешком, без да пуска Куантака, докато не се отдалечиха от ръба на скалата. Точно тогава тролът извика и Куантака рязко се извърна. Саймън хвана шията й с две ръце и коленете му се затътриха по грубата дървесна кора. Внезапно му стана студено, много студено. Той зарови лице в козината на вълчицата, усети тежката й животинска миризма и зашепна молитва:
— Елисия, майко на Спасителя, смили се, защити ни…
Бинабик стоеше с въжето, навито в ръката му, само на една стъпка от ръба на скалата.
— Хиник, Куантака! — извика той, когато хрътките изникнаха между дърветата.
Саймън не можеше да ги вижда добре от мястото, където седеше и задържаше съпротивляващата се вълчица — виждаше само дълги източени бели гърбове и заострени уши. Зверовете тичаха към трола, а лаят им наподобяваше на стържене на метални вериги, влачени по плочник.
„Какво прави Бинабик? — помисли си Саймън. — Защо не бяга, защо не използва стреличките си, защо не направи нещо?“
Сякаш се повтаряше най-страшният му кошмар, сякаш пламтящият Моргенес стоеше между него и смъртоносната ръка на Елиас. Не можеше да седи и да гледа как убиват Бинабик. Тъкмо започна да се придвижва напред и кучетата скочиха върху трола.
Саймън мерна за миг дългите белезникави муцуни, празните мътно-бели очи, блясъка на червените изплезени езици… а после Бинабик скочи назад в каньона.
— Не! — изпищя ужасено Саймън. Пет-шест от кучетата, които бяха най-близо, не успяха да спрат и се търколиха в пропастта — квичаща купчина от бели опашки и крака. Саймън гледаше как скимтящите кучета се удряха в отвесната скала и паднаха долу в короните на дърветата сред острото пращене на счупени клони. В гърдите му се надигна задавен писък.
— Сега, Саймън! Пусни я!
Със зяпнала уста той погледна надолу и видя, че тролът виси, с увито около кръста въже, на десетина стъпки от мястото, откъдето бе скочил.
— Пусни я! — извика той отново и Саймън несъзнателно отпусна ръката, с която бе прегърнал шията на Куантака. Останалите кучета се тълпяха на ръба на пропастта над главата на Бинабик, душеха земята, гледаха надолу и диво лаеха към малкия мъж, който бе толкова близо, но когото не можеха да достигнат.
Щом Куантака стъпи на земята, една от белите хрътки обърна малките си очи, приличащи на замъглени огледала, към нея, изръмжа глухо и се спусна напред. Останалите я последваха.
Първото куче се нахвърли върху Куантака, последвано миг по-късно от още две. Гърленото заплашително ръмжене на вълчицата се усили и за миг заглуши лаенето и виенето на хрътките.