Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Алуциус — каза тя. — Майстор Бенрил… Рева. Трябва да знам.
„Рева…“ Мислите му често се насочваха към нея и всеки път песента му надигаше глас с тон, който той познаваше добре; беше същият тон като в нощта, когато убийци дойдоха за аспект Елера, тонът, който го бе тласкал през Мартишката гора в преследване на Черната стрела и във Високата твърд в търсене на Хентес Мустор, тон, който означаваше само едно: „намери я“. Устояваше на импулса да запее, да я издири, защото се боеше, че видението отново ще го подмами в капан, и този път завинаги.
— И аз — каза той. — Утре сутринта иди при брат Келан. Знам, че ще се зарадва на още един чифт ръце.
Тя се усмихна и го целуна по челото.
— Благодаря ти, братле.
Всяка вечер провеждаше съвет с капитаните, за да следи обучението и мобилизацията. За седем дни бройката им бе набъбнала до над дванайсет хиляди, макар че едва половината можеха да минат за войници.
— Ще трябва да ги обучаваме в движение — каза Вейлин, когато Адал настоя да отложат похода с още месец. — Всеки ден, който губим тук, Кралството плаща с кръв. Според доклада на брат Холун след пет дни ще разполагаме с необходимите оръжия и доспехи. Някакъв предприемчив търговец решил да инвестира в алебарди и ризници и има цял склад в наличност. Когато въоръжим и облечем и последния войник, потегляме.
Малко след това разпусна съвета и насочи вниманието си към Дарена, която го чакаше с купчина документи в ръце.
— Петиции? — попита той.
Тя се усмихна извинително.
— Все повече с всеки ден.
— Вярвам на преценката ти. Прегледай ги и остави само онези, които изискват подписа ми.
— Точно тях ти нося — каза тя и остави купчината на масата с картите.
Вейлин изпъшка.
— Баща ти наистина ли се е занимавал с това без чужда помощ?
— Той държеше лично да прочете всяка петиция. Когато очите му отслабнаха, караше мен да му ги чета на глас. — Плъзна пръст по най-горния документ. — Ако искаш, мога да правя същото и за теб.
Той въздъхна и я погледна в очите.
— Не мога да чета, милейди. Както, предполагам, си се досетила още при първата ни среща.
— Целта ми не е да те критикувам. А да помогна.
Той протегна ръка и взе свитъка най-отгоре, разви го и впери поглед в неразбираемите символи, които се гонеха по страницата.
— Майка ми се опита да ме научи, но аз бях палаво дете и не можех да стоя на едно място за повече от няколко минути, и то само ако на масата има храна. Въпреки това тя настояваше и аз се опитах, но напразно. Не различавах буквите. Онова, което за нея бе поезия или история, за мен бяха безсмислени драсканици, буквите скачаха хаотично по страницата. Накрая, с цената на много усилия, се научих да пиша името си, но скоро след това мама се разболя, а мен ме дадоха в ордена. А там никой не държи на буквите.
— Чела съм и за други хора с това затруднение — каза Дарена. — Вярвам, че с повече усилия може да се преодолее. Ще се радвам да ти помогна.
Изкушен беше да откаже, нямаше излишно време за уроци, но предложението ѝ бе прозвучало толкова искрено, че го накара да се замисли. „Явно съм спечелил уважението ѝ — осъзна той. — Какво вижда в мен? Ехо на своя баща? На покойния си съпруг сеорда? Но не вижда всичко.“ Погледът му се насочи към платнения вързоп в ъгъла на палатката, все още недокоснат, макар Вейлин да тръгваше на война. Всеки път, когато пръстите му докосваха канапа, неохотата му се надигаше с подновени сили. „Още не ме е виждала да убивам.“
— Може би по един час всяка вечер — каза той. — Би могла да ми преподаваш. Ще е приятно разнообразие след дневния преход.
Тя се усмихна, кимна и взе свитъка от ръцете му.
— „Гилдията на тъкачите — зачете тя, — иска да уведоми владетеля на кулата за скандалните цени, които искат земеделските стопани от западния бряг, за да поддържат доставките на вълна…“
Нощем лагерите са едни и същи, без значение коя е армията или войната. Без значение дали е в пустиня, в гора или на планински склон, гледките, миризмите и звуците никога не се променят. Музика звучи сред града от палатки, защото всяка войска си има своята квота от музиканти, чуват се смях и гневни гласове на картоиграчи. Тук-там близки приятели се събират на тихи групи да говорят с носталгия за дома и семействата си. Вейлин намираше известна утеха в този познат мизансцен, черпеше сили от него. „Превръщат се в армия — реши той, докато вървеше сам по края на лагера, далеч от светлината на множеството огньове. — Но дали ще се бият като един?“