Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Рискувах да хвърля още един поглед иззад ъгъла. Марко вече беше продължил по улицата. Войникът открехна вратата на Кулата на мошениците за специалиста и докато мъжът се промушваше през отвора, успях да го зърна. Само бегъл поглед: тъмна туника, сиви панталони, прашни ботуши и косата му — нея също я видях — подстригана късо по черепа, желязносива, само с една ивица, все още недокосната от възрастта, по средата, гребен толкова черен, че изглеждаше почти син.
— Ох! — Хенан се изтръгна от хватката ми; пръстите ми се бяха впили в ръката му. — Защо ме стисна така?
— Едрис Дийн — промълвих. — Шибаният Едрис Дийн.
После станах и излязох в новия ден.
32.
Прокълнат съм с берсеркерска кръв. Може би е от покварата на Червената кралица, може би нейната склонност към насилие избликва от мен на редки, но концентрирани порции. Доколкото ми е известно, това се е случвало два пъти и не помня нищо от станалото тогава, освен откъслеци, несвързани образи на кръв и смърт, докато острието ми сече червена пътека през плътта на другите. А също и писъците. Предимно мои. Не мога да си спомня чувството — нито гняв, нито омраза, — само тези образи, все едно виждам късчета от чужд кошмар.
Докато излизах на Патрицианската улица в зората на вероятно последния ми ден, страхът все още бе в мен, но ми се струваше, че съм го затворил в малка кутийка някъде в дъното на съзнанието си. Чувах го как пищи от ужас, как настоява, как се опитва да спори с мен… но също като виковете на момчето зад гърба ми това беше просто шум. Може би от твърде много безсъние сънувах наяве. Нищо не ми се струваше съвсем реално. Не знаех какво ще правя, освен че в края му Едрис Дийн ще е мъртъв. Докато се приближавах към механичния войник, вдигнах ръка пред себе си, спокойно и уверено, без нито следа от треперене.
Създанието направи крачка към мен и сведе поглед да изучи лицето ми с пламтящите си медни очи. При всяко негово движение жужаха хиляди колелца, милион зъбци се зацепваха, от миниатюрни през малки и големи до толкова огромни, че да ме изядат.
— Да? — Този имаше подобаващ механичен глас, метално стържене, което някак ми се струваше уместно.
Момчето вече стоеше до мен. Виждах го отразено в сребристата стомана на бронята на войника, разкривено, но все пак си беше Хенан. Опита се да ме издърпа назад, да ме спре, и откри, че не може. Странно, след като през цялото време бе настоявал точно за това. Такива сме си хората. Дай ни всичко, което искаме, и изведнъж ни се струва прекалено.
Нагръдникът на войника блестеше, само с няколко драскотини въпреки възрастта си, но на едно място, ниско отстрани, една дупка нарушаваше съвършенството му, тъмна и ъгловата, минаваща през дебелата сребриста стомана — тежест, която никой човек не би могъл да издържи, и метал, който никой ковач не би могъл да обработва.
— Значи можеш да бъдеш наранен… — Обърнах се и хванах момчето за рамото. — Върви до вратата, Хенан. — Насочих го и го побутнах към нея.
— Съобщете естеството на искането си. — Войникът сви пръсти; те имаха множество сгъвки и всеки бе дълъг колкото предмишницата ми. Това ми напомни за нероденото чудовище, съградено от гробни останки в лагера на Тапрут. За неговото унищожаване беше нужен слон, а този войник изглеждаше, сякаш слонът би могъл просто да отскочи от него.
— Само дойдох да видя какво прави момчето — казах. — Изглежда, че ще прониква с взлом.
Войникът се завъртя около гръбнака си, така че горната половина на тялото му се обърна към вратата зад него. Един механичен войник не се притеснява да изложи гърба си на потенциален враг. Единственото, което ще постигнеш, ако стовариш бойна брадва между раменете му, е да съсипеш хубавата брадва и да премахнеш всякакви съмнения дали си враг, или не.
Държах едната си ръка в джоба си. Сега тя се сви около ключа. Ключът на Локи. Усещах го студен под пръстите си, хлъзгав, сякаш ще се изплъзне от тях при първия шанс за измяна. Извадих го и мрачна тръпка на радост пробяга по ръката ми.
Високо над мен, между сребристите плешки, блестеше кръгъл отвор, сложно назъбен по края. Отблизо можех да видя, че шайбата със зъбците не е само една, имаше втора, по-тясна, малко по-навътре, а зад нея и трета, и четвърта, и още — всички те образуваха конусообразна вдлъбнатина, широка може би пет сантиметра. Ключът все още бе с формата на онзи, чиято сянка Раско бе хвърлил върху него — грубо и тежко нещо, с назъбена правоъгълна пластина в края на дебела дръжка, дълга около петнайсет сантиметра.