Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

След още няколко стъпки той разбра причината. Имаше много по-голяма зала зад тази, нещо обширно като катедралата „Свети Сутрин“ в Ерчестър. Огнена бездна? Гутулф усещаше, как косата му се развява от горещия ветрец. Дали някак си не беше стигнал до знаменитото Езеро на Страшния съд, когато грешниците ги захвърлят в огнено море завинаги? Дали самият Бог не чакаше тук долу в каменната крепост? В тези объркани, безумни дни Гутулф не помнеше много от живота си преди ослепяването, но това, което си спомняше, беше пълно с глупави, безсмислени действия. Ако имаше такова място, такова наказание, той несъмнено го заслужаваше, но щеше да е жалко никога вече да не усети силната магия на сивия меч.

Започна да прави по-малки стъпки, провлачваше крака във внимателна дъга един до друг, преди да стъпи. Напредването му се забави още повече, когато насочи цялото си внимание към опипването на пътя си напред. Най-после кракът му увисна във въздуха. Той спря, приклекна и запотупва с ръка горещия под. Каменен ръб лежеше пред него от всички страни, докъдето можеше да достигне. След него нямаше нищо, освен пустота и знойни ветрове.

Той се изправи и запристъпва от крак на крак, тъй като камъкът пареше през подметките на ботушите му, и се заслуша в силния рев. Имаше и други звуци. Единият беше глухо, равномерно подрънкване, като от парчета метал, които се удрят едно в друго. Другият беше от човешки гласове.

Звукът от удряне на метал в метал долетя отново и най-после събуди в паметта му спомен от някогашния му живот в замъка. Гръмовното дрънчене беше от огромните врати на пещта, когато се отваряха и затваряха. Леярите хвърляха гориво в пламъците — беше виждал това много пъти, когато беше проверявал леярните в качеството си на Ръка на краля. Вероятно стоеше в някой от тунелите почти над огромната пещ. Нищо чудно, че косата му едва не се запали!