Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Чу как Виле и Галак понесоха тялото към коня, а после Виле изруга, щом видя, че животното още не е оседлано.
— Сложи го долу! Долу, Галак!
Ферен тръгна към меча си. Ринт остана на място, отпуснал ръце, сякаш живот бе изтръгнат от прегръдката му и бе останала само празната смърт. Сестра му се наведе, взе меча и го прибра в ножницата трескаво, с движенията на жена, която знае, че нечии очи са впити в нея — но не с възхищение, а със смразяваща тъга. В гърдите го заболя, че отново я вижда така.
Когато бе намерила мъжа си — тялото му и безполезното му, жалко бягство от тежестта на скръбта, — когато онзи мъж просто я беше оставил сама и със зяпнали очи и отворена уста бе изкрещял страха си с глас, който така и не бе дошъл и никога нямаше да дойде, — се беше задвижила както сега, залисана в непосредствените задачи и задължения.
Сълзи закапаха по брадата му.
Нещо излетя надолу от черния балдахин на дървото и тупна на земята почти в краката на Ринт. Той погледна и видя глинена статуетка, зацапана с прясна кръв. А от непроницаемата плетеница горе чу тих смях.
Ринт се изправи. Виле и Галак бяха оседлали коня и вдигаха трупа върху него. Извадиха ремъци да стегнат ръцете и краката на Раскан, подаваха си ги под корема на животното. Вързаха ги за връзките на мокасините му — дадените му от самия лорд Драконъс — и ги стегнаха на възли.
Ринт се загледа в петите и как неравно бе протрита дебелата кожа. „Също като ботушите му“.
— Ферен, отведи ги от хълма.
— Ринт?
— Отведи ги, сестро. Няма да се бавя.
Но тя се приближи и го погледна с разширени от страх очи.
— Какво ще правиш?
— Нещо безсмислено.
Това, което видя на лицето му, като че ли я удовлетвори. Обърна се и забърза към конете.
Ринт отиде до своя кон и щом приятелите му подкараха надолу — Виле водеше коня на Раскан с безжизнения му товар, — бръкна в дисагите и извади бутилка масло. Камъните им за точене щяха да са сухи по пътя и трябваше да внимават с петната ръжда и притъпените остриета, но беше неизбежно.
Тръгна към дървото, като събираше клони, трева и сухи листа.
— Знам — заговори, докато трупаше разпалките около дънера. — Знам, че само те връщам в пламъците. И че в огъня няма болка за такава като теб. — Плисна масло по ствола на дървото и изпразни бутилката. — Освен ако… страстта зад огъня има сила. Мисля, че има. Мисля, че затова когато разбойник запали кон е престъпление, оскърбление. Изгаряне до смърт — зли ръце, вдъхващи живот в пламъка с допира си — мисля, че това означава нещо. Мисля, че омърсява самия огън.
Извади кутията с прахан и въглените, които бе прибрал от огнището заранта.
— Правя това, за да те нараня, Олар Етил. И искам да го запомниш.
Постави въглените под гъстото валмо суха трева и загледа как се заиздига димът. А щом пламъците заблизаха нагоре, се отдръпна.
Огънят се разшири и стигна до маслото. Пламъците се закатериха по дървесния ствол като змии. Най-ниските клони с гнездата черен лишей по тях лумнаха.
Ринт заотстъпва назад от горещината. Гледаше как пламъците заскачаха лакомо от клон на клон, все по-нагоре. Видя как клоните на съседните дървета прихванаха огъня и ревът се усили.
Когато чу първия й писък, се върна при коня си и подкара надолу.
Врясъците й го подгониха по склона.
Ферен зяпна нагоре към горящите дървета. Чу неистовите писъци на вещицата и се усмихна.
Когато Ринт стигна при тях, обърнаха и поеха през селото.
Този път от къщите излизаха азатанаи и зяпваха към стената от пламъци, бушуваща на хълма, и сивия дим, който се издигаше от тях. След това се обръщаха и се взираха мълчаливо в Пограничните мечове.
Ферен задържа усмивката си и я поднесе на всяко извърнато към нея лице.
Баща и син яздеха един до друг в утрото, без да говорят много. Малко след пладне Драконъс изведнъж дръпна юздите и се извърна в седлото. Загледа се на изток, откъдето бяха дошли. Аратан проследи погледа му, но не успя да види нищо необичайно.
— Татко?
Раменете на Драконъс сякаш се изгърбиха леко.
— Раскан е мъртъв.
Аратан замълча. Не искаше да повярва на думите на баща си, но не се съмняваше във верността им.
— За нея беше проява на милост — продължи след малко Драконъс. — Има ли значение?
„Вещицата го е убила?“ Помисли си за глинената фигурка в дисагите. Не беше искал да я вземе от ръцете на баща си. Сега съжали, че не я беше отказал. „Когато любовта ти стане твърде много за понасяне. За огъня, момче, за огъня.“
— Намерили са тялото — каза Драконъс. — Техния гняв усещам сега. Невнимателен бях. Разсеян в мислите си. Но ясно й заявих, че са под моя закрила. Олар Етил ми се подиграва. Твърде често се сблъскваме. От пепелищата на миналото ни, Аратан, ще намериш искри, които отказват да угаснат. Внимавай какви спомени разбъркваш. — Пое си дълбок дъх и издиша треперливо. — Възхищавам им се.