Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Слушай, хлапе — строго каза Риърдън — искам да ми направиш една услуга.
— Сега ли, господин Риърдън?
— Да. Сега.
— Разбира се, господин Риърдън… стига да мога.
— Тази вечер ми направи голяма услуга, но сега искам да направиш още по-голяма. Свършил си страхотна работа, щом си се изкачил от шлаката до тук. Сега ще опиташ ли да свършиш нещо по-трудно? Беше готов да умреш, за да спасиш завода ми. Ще се опиташ ли да живееш заради мен?
— Заради вас ли, господин Риърдън?
— Заради мен. Защото аз те моля. Защото аз искам. Защото имаме доста път, по който да се изкачваме заедно.
— Нима… за вас има значение, господин Риърдън?
— Има. Ще се настроиш ли, че искаш да живееш — точно както си го направил долу, върху шлаката? Че искаш да издържиш и да живееш? Ще се бориш ли за това? Искаше да водиш моята битка. Ще водиш ли тази с мен, нашата първа обща битка?
Той усети стискането от ръката на момчето; то признаваше яростната готовност на отговора, докато гласът беше само шепот:
— Ще се опитам, господин Риърдън.
— Сега ми помогни да те заведа на лекар. Просто се отпусни, успокой се и ми позволи да те вдигна.
— Да, господин Риърдън — с внезапно усилие момчето се изтегли нагоре и се отпусна на лакът.
— Спокойно, Тони.
Той видя проблясък по лицето на момчето, опит за старата му, ясна, безсрамна усмивка.
— Значи не съм „неабсолютен“ вече?
— Не, вече не си. Сега си пълен абсолют, и го знаеш.
— Да, вече знам няколко абсолютни неща. Ето едното посочи раната на гърдите си — това е абсолютно, нали? А и… — продължи да говори, докато Риърдън го вдигаше от земята, сантиметър по сантиметър, говореше, сякаш треперещото напрежение на думите служеше като упойка срещу болката — а и хората не могат да живеят… ако на долни копелета… като тия във Вашингтон… им се разминават неща… като онова, което правят тази нощ… ако всичко стане смрадлива фалшификация… и нищо не е реално… и никой не е някой… хората не могат да живеят така… това е абсолют, нали?
— Да, Тони, това е абсолют.
Риърдън се изправи на крака с дълго, внимателно усилие; видя измъчения спазъм на чертите на момчето, докато го притискаше бавно към гърдите си, като бебе, но спазъмът се изкриви в друго ехо от безсрамна усмивка, когато момчето попита: — Кой е Дойката сега, а?
— Май съм аз.
Той направи първата си крачка по склона от ронеща се пръст, с напрегнато тяло, което да омекотява движенията за крехкия му товар, и същевременно да напредва по терен, по който краката не можеха да стъпват стабилно. Ръката на момчето се отпусна върху рамото на Риърдън, колебливо, едва ли не като предположение. Риърдън се наведе и притисна устни към изцапаното с кал чело. Момчето се дръпна назад, вдигна глава с невярващо, възмутено учудване:
— Знаете ли какво направихте? — прошепна то, сякаш не можеше да повярва, че е предназначено за него.
— Сведи глава — каза Риърдън — и пак ще го направя.
Главата на момчето се наведе и Риърдън го целуна по челото; беше като признанието на баща за битката на сина му.
Момчето лежеше неподвижно, със скрито лице и ръце, обгърнали раменете на Риърдън. Сетне, без никакъв звук, само с ритъма на слаби, равномерни потръпвания, Риърдън разбра, че момчето плаче — защото се предава, признава всички неща, които не можеше да изрази с думите, които никога не беше открило.
Риърдън продължи да се изкачва бавно нагоре, стъпка по стъпка, нестабилно, борейки се да закрепи движението си срещу бурените, праха, носен от вятъра, парчетата изхвърлен метал, остатъците от далечна епоха. Продължаваше към линията, където червеният отблясък на завода бележеше ръба на пропастта над него, а движенията му бяха яростна битка, която трябваше да въплъти в гладък, спокоен поток.
Не чуваше хлипания, но усещаше ритмичните потръпвания и през тъканта на ризата си, вместо сълзи, чувстваше малките, топли избликвания от раната, причинени от тръпките. Знаеше, че натискът на ръцете му е единственият отговор, който момчето беше в състояние да чуе и разбере, и продължаваше да стиска треперещото тяло така, сякаш силата на ръцете му можеше да му прелее част от жизнената му сила в артериите, които пулсираха все по-слабо.