Войната на Калибан

— Разбрано — отвърна Грейвс. В отворения люк на „Райд“ се появи дългата и тясна бяла форма на плазмено торпедо, заобиколена от моряци с реактивни раници. Пускайки леки струи сгъстен азот, те подкараха торпедото по двата водещи кабела към „Роси“; после, с помощта на подсилената от бойния скафандър Боби го нагласиха върху релсите.

— Първото е на място — докладва Боби.

— Разбрано — отвърна Наоми и секунда по-късно моторизираните релси оживяха, сграбчиха торпедото и го придърпаха вътре.

Холдън погледна към часовника на лицевия си дисплей, за да види колко време е изтекло. Прехвърлянето на всичките четиринайсет торпеда щеше да отнеме часове.

— Еймъс — обади се той. — Къде си?

— Тъкмо свършвам с последната кръпка долу при работилницата — отвърна механикът. — Имаш ли нужда от нещо?

— Когато си готов, донеси две реактивни раници. Ще отидем да вземем останалото. То би трябвало да включва три сандъка с муниции за ОО и някои дреболии.

— Вече съм готов. Хей, Наоми, ще ми отвориш ли вратата на товарния отсек?

Холдън се зазяпа в работата на Боби и моряците на „Райд“. Докато пристигне Еймъс с реактивните раници, те бяха натоварили още две торпеда.

— Лейтенант Грейвс, двама от екипажа на „Росинант“ молят за разрешение да се качат на борда и да приберат останалите припаси.

— Имате го, „Росинант“.

Мунициите за ОО бяха в сандъци по двайсет хиляди и при пълна гравитация щяха да тежат над петстотин кила. В микрогравитацията на движещите се по инерция кораби двама души с реактивни раници можеха да местят един, стига да са готови да зареждат наново сгъстен азот след всеки курс. Тъй като не разполагаха със спасителен механобот или малка работна совалка, нямаха друг избор.

Всеки сандък трябваше да бъде подкаран бавно към кърмата на „Росинант“ с двайсетсекунден тласък от раницата на Еймъс. Когато стигнеше до вратата на товарния отсек, Холдън трябваше да го спре със също толкова голям насрещен тласък от своята раница. После двамата го вкарваха вътре и го прикрепваха към някоя стена. Процесът беше дълъг и поне за Холдън във всеки курс имаше един момент, когато сърцето му се разтуптяваше силно — когато „удряше спирачките“, за да спре сандъка. Всеки път за кратко го завладяваше паническата представа, че реактивната му раница отказва и той отлита заедно със сандъка в космоса пред очите на Еймъс. Разбира се, това беше абсурдно. Еймъс лесно можеше да вземе нова раница и да дойде да го прибере, или пък корабът можеше да се върне, или пък „Райд“ да прати спасителна совалка, или да го спасят по още куп други начини.

Но хората просто не бяха живели и работили в космоса достатъчно дълго, за да може онази примитивна част от мозъка им да престане да си повтаря: „Ще падна. И ще падам вечно“.

Моряците от „Райд“ свършиха с прехвърлянето на торпедата горе-долу по същото време, когато Холдън и Еймъс закрепиха последния сандък с муниции в товарния отсек.

— Наоми — повика я Холдън по открития канал. — Всичко зелено ли е?