Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Ами вие, милорд? — извика младокът и вдигна дървената си сабя за поздрав. — Ще удостоите ли един прост работник в корабостроителница с честта да кръстосате саби?
— Някой друг път — каза Вейлин и се обърна.
— Хайде, хайде, милорд — извика отново младежът с известна острота в гласа. — Нали не искате тези добри мъже да си помислят, че ви е страх? Мнозина вече се чудят защо не носите меч.
Един войник от Северната гвардия пристъпи напред да смъмри нахалника, но Вейлин го спря с жест.
— Как е името ти, сър — попита той младия мъж, като пристъпи в кръга и си свали плаща.
— Даверн, милорд — отговори младежът с поклон.
— Корабостроител, значи? — Вейлин подаде плаща си на Дарена и се наведе да вдигне дървения меч от земята. — Умения като твоите не са резултат от размахването на тесла.
— Всички хора имат интереси извън работата си, не мислите ли?
— Вярно. — Вейлин застана пред него и срещна погледа му.
Даверн го криеше добре, но въпреки това Вейлин го видя — дълбока, изгаряща омраза.
Даверн примигна, а дървената сабя на Вейлин литна нагоре в лъжлив замах към главата, избегна париращия блок, люшна се под гарда му и го удари силно в центъра на гърдите. Даверн политна назад, размахал ръце да запази равновесие, и падна тежко по задник за забавление на тълпата. Сред смеха се чу и звънтене на монети — хората си разплащаха залозите.
— Не гледай противника в очите — каза му Вейлин и му предложи ръка. — Това е първият урок, който научих от инструктора си.
Даверн се направи, че не вижда протегнатата ръка, надигна се без чужда помощ и впери поглед в очите на Вейлин. На лицето му не бе останала и следа от широката усмивка.
— Да кръстосаме шпаги отново. Може пък и аз да ви дам някой урок.
— Не мисля. — Вейлин метна дървеното оръжие към войника от Северната гвардия. — Повишете този мъж в сержант. Нека учи братята си как да въртят меча.
— Предложението ми винаги ще важи, милорд! — извика след него Даверн. Вейлин взе плаща си от Дарена и се отдалечи.
— По-добре внимавай с този — предупреди го тя. — Май не ти мисли доброто.
— И не без основание — тихо отвърна Вейлин.
След края на дневната обиколка Вейлин завари Алорнис пред палатката си. Решил бе да живее сред хората и си бе разпънал палатка в края на лагера. Четката на сестра му летеше по платното на статива. Беше сглобила сама статива си с инструменти, заети от дърводелеца на кулата, при това не обикновен статив, а хитроумно трикрако приспособление с панти, което лесно се сгъваше до единичен блок, дълъг по-малко от метър. Войниците вече бяха свикнали да я виждат в лагера, преметнала през рамо торбата си с четки и стиснала статива под мишница, да обикаля и да спира там, където някоя гледка задържеше вниманието ѝ. От няколко дни рисуваше общ изглед на лагера, като предаваше всяка палатка и заграждение с познатата изнервяща прецизност.
— Как го правиш? — зачуди се на глас той, надничайки над рамото ѝ.
— Така, както ти правиш онова, което правиш. — Вейлин се отпусна на едно столче, а Алорнис взе парцал, напоен с някакъв спирт, и се зае да почисти четката си. — Кога тръгваме?
„Ние?“ Той я погледна с вдигнати вежди, но реши да не повдига отново въпроса — вече бяха спорили предостатъчно за това.
— След седмица. Или повече.
— През гората и оттам в Кралството. Предполагам, че имаш някакъв план за след това.
— Да. Смятам да разгромя воларианците и после да се прибера у дома.
— У дома? Така ли мислиш за това място?
— А ти? — Отправи поглед над лагера към града и кулата, която стърчеше на фона на тъмното северно море. — Почувствах го още в мига, когато дойдохме тук.
— И на мен мястото ми харесва — отвърна Алорнис. — Не очаквах да е толкова интересно, да има толкова много цветове. Но не е моят дом. Моят дом е една къща във Варинсхолд. И ако лейди Дарена не греши, сега от него е останала само опожарена черупка. — Отклони поглед за миг и примижа, решена да не пролее родените от страх сълзи. Когато отново проговори, погледът ѝ беше студен, а думите не бяха нови за Вейлин, чувал ги бе нееднократно през последните дни. — Няма да ме оставиш тук. Вържи ме, ако искаш, затвори ме в тъмница, но пак ще намеря начин да те последвам.
— Защо? — попита той. — Какво се надяваш да намериш там, освен опасност, смърт и страдание? Това е война, Алорнис. Твоите очи намират красота навсякъде, но във войната няма нищо красиво и аз искам да ти спестя грозните гледки.