Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Пот потече по бузата му. Въздухът ставаше все по-топъл. Гутулф почти вярваше, че след всичките стълбища, които беше изкачил, всичките дълги нанагорнища, по които се беше мъкнал, би трябвало да се е приближил до повърхността, но възможно ли бе нещата да са се променили толкова много по време на пребиваването му под земята? Можеше ли зимата да си е отишла, заменена от горещо лято? Не изглеждаше възможно да е минало толкова много време, но вечният мрак е измамен. Слепият Гутулф бе научил това още докато беше в замъка. Колкото до времето навън… е, в такива злокобни и объркани дни като тези всичко бе възможно.

Каменните стени започнаха да парят под опипващите му пръсти. В какво навлизаше? Каквото и да бе то, мечът беше там. Мечът беше този, който го зовеше. Сигурно трябваше да отиде само още мъничко по-нататък…

Мигът, когато мечът Печал беше запял в него, го изпълваше…

В мига, когато Елиас го беше накарал да го докосне, Гутулф сякаш беше станал част от него. Беше включен в една чужда мелодия. Поне в онзи момент той и оръжието бяха едно цяло.

Печал имаше нужда от братята си. Заедно те щяха да създадат още по-велика музика.

В кралската тронна зала, въпреки страха си, Гутулф беше копнял за това единение. Сега отново болезнено жадуваше за него. Какъвто и да беше рискът, той искаше да почувства песента, която го преследваше. Беше някаква лудост, знаеше това, но нямаше сила да й се противопостави. Щеше да използва всичките си запаси от хитрост и самообладание, за да се доближи, без да го разкрият. Вече беше толкова близо…

Въздухът в тесния коридор беше задушаващ. Гутулф спря и опипа наоколо. Котката си беше отишла, може би й пареше на лапичките. Той отново докосна стената и бързо отдръпна ръка. Някъде пред себе си сега чуваше слаби, но постоянни звуци, някакъв тих тътнеж. Какво можеше да има пред него?

Някога един дракон си бил направил леговище под замъка — червеният червей Шуракай. Престър Джон го беше убил и от костите му бяха направили трона на Хейхолт — от костите на звяра, чието дихание беше убило двама крале и безчет жители на замъка в по-ранен век. Възможно ли бе тук все още да има дракон, някой от котилото на Шуракай, пораснал в мрака? Ако беше така, нека го убиеше, нека го изпепелеше. Гутулф вече не го беше грижа за подобни неща. Единственото му желание беше да се потопи отново в песента на сивия меч, Пътят зави рязко нагоре, тунелът стана по-нисък и той трябваше да се наведе, за да продължи напред. Горещината беше жестока. Той си представяше как кожата му потъмнява и се сбръчква като на печено прасе. Докато се бореше със стръмнината, тътнещият шум стана по-силен — глух постоянен рев като гръмотевица, или разлютено море, или неспокоен сън на спящ дракон. Звукът започна да се променя. След миг Гутулф разбра, че коридорът се разширява. След като сви зад ъгъла, сетивата му на слепец му подсказаха, че помещението е станало не само по-широко, но и по-високо. Горещи ветрове го облъхваха на талази. Ревящият звук странно кънтеше.