Драконите на изчезналата луна [bg]

23

В която се доказва, че не всички кендери си приличат

Видът на Тасълхоф, застанал точно там пред него, се отрази на Джерард като удар от мълния, излетяла от устата на син дракон, и го остави замаян и парализиран, неспособен на каквато и да е мисъл или реакция. Беше толкова изумен, че просто се взираше. Всички останали търсеха Тасълхоф Кракундел — включително и една богиня, — а Джерард току-що го беше открил.

Или за да бъдем по-точни, беше го открил този отряд Мрачни рицари. Той бе един от няколкото дузини кендери, които войниците караха към Санкшън. Вероятно всеки един от тях твърдеше, че е Тасълхоф Кракундел, ала за нещастие поне в единия от случаите това беше вярно.

Тас продължаваше да надава мучащи звуци през превръзката, като сега дори започна да прави опити да му помаха. Един от пазачите, дочул необичайните звуци, се обърна. Джерард светкавично надяна шлема обратно на главата си, като при това движение едва не си преряза носа, понеже шлемът бе изключително малък и неудобен.

— Който и да издава тези звуци, веднага да спре! — извика пазачът. Той се вторачи заплашително срещу Тасълхоф, който — без да гледа накъде върви — се препъна в оковите си и се търколи на улицата. Падането му повлече след него двама други кендери, чиито вериги на краката бяха свързани с неговите. Решавайки, че почивката ще им се отрази добре, особено след дългото и скучно пътуване, и останалите кендери започнаха да се дърпат и да падат, като в крайна сметка цялата колона от около четирийсет създания моментално потъна в пълно и непоправимо объркване.

Двама от пазачите нагазиха сред кендерите и започнаха да раздават удари насам-натам, за да въведат поне някакъв ред. Джерард забързано се отдалечи, като едва ли не тичаше в желанието си да се измъкне от района, преди да се е случило нещо дори още по-неприятно. В ума му се преплиташе невероятно кълбо от мисли. Едва успяваше да гледа къде ходи, а още по-малко имаше представа накъде се е упътил. Блъскаше се в минувачи и мърмореше някакви извинения. На едно място успя да стъпи в дупка и след като едва не си изкълчи глезена, почти се прекатури в някакво корито, пълно с вода. Когато най-после забеляза една сенчеста странична уличка, побърза да се шмугне в нея и да си поеме няколко дълбоки глътки въздух. Няколко благословени минути, прекарани на хладно, се отразиха благотворно на покритото му с пот чело, след което най-после успя да задиша по-спокойно и да се съсредоточи върху главния проблем.