Нови римски разкази [bg]

Да се спрем на болестта: болестите на просяците, били те истински или неистински, във всеки случай е задължително да са видими. Вътрешните болести - на метаболизма, на белите дробове, на чревния тракт, не вършат работа. Нужни са видими болести, очевидни недъзи, деформации, увреждания. Така аз си стягам крака между две дървени пръчки и го бинтовам, отгоре слагам марля, а ходилото ми е обуто в чехъл. С един такъв крак 51 и два бастуна с гумен връх просякът няма нужда да вика, че е болен, и слепец ще го види. Да не говорим за изражението. Колко съм репетирал, преди да намеря правилното. Пробвах отново и отново, накрая реших да копирам физиономията на коленичилия Сан Джузепе от олтарното платно на една църква в Трастевере: очи, вдигнати към небето умолително, изпълнени с надежда, с разкаяние. Художникът, автор на платното, е бил голям майстор; знае се, че дори в толкова специфичен сектор като нашия винаги изкуството има последната дума. След всичко това ще си помислите, че съм перфектен. Всъщност струваше ми се, че нещо ми убягва. Представих си колко добре би запълнило личността ми на стар, болен и добър просяк едно съпровождащо ме дете. Ала за съжаление, най-доброто е враг на доброто. Трябваше да се задоволя с онова, което вече се бях научил да правя, но прекалих и бях наказан.

Обитавах таванче в района на хълма Пинчо, между крайбрежната Тор ди Нона и Киезануова. Там имаше много деца, а се намираше някой и друг родител, готов да ми даде детето си за придружител. Не се наложи да търся дълго. Аурелия, една вечно сърдита повлекана, грозна и изкривена, работеше като чистачка. Сутрин рано отиваше да чисти офиси. Правеше ми впечатление как се отнася към единствената си дъщеря, петгодишната Клементина. Ту я прегръщаше силно-силно, изяждаше я с целувки, задушаваше я с ласки, тичаше запъхтяна да и купи поничка, кукла, дрешка; ту и правеше недостойни сцени, крещеше и, скубеше и косите, наричаше я проклятието на живота си, не искала повече да се блъска заради нея и други подобни, дето не бива да се говорят на децата. За щастие, Клементина се държеше по-разумно от майка си: спокойно, с кръгло розово личице, малки сънливи очи, силна и здрава, приемаше както целувките, така и писъците с еднакво безразличие, отхапвайки си от ябълката или играейки с куклата. Тъкмо от такова дете имах нужда: спокойно, доброжелателно, без бръмбари в главата, без нервни изблици. Един ден майката крещеше, както обикновено: не желаела повече да се труди заради нея. Влязох в тяхното апартаментче точно под моя таван и направих директно предложение: триста лири на ден плюс ядене. Да не бях го правил: Аурелия изля проклетията си върху мен, нарече ме с всякакви думи и между другото негриеро, търговец на роби. Но на другата сутрин - о, чудо - чука ми се на вратата, отварям и виждам Аурелия да води за ръка Клементина.