Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Да се спрем на болестта: болестите на просяците, били те истински или неистински, във всеки случай е задължително да са видими. Вътрешните болести - на метаболизма, на белите дробове, на чревния тракт, не вършат работа. Нужни са видими болести, очевидни недъзи, деформации, увреждания. Така аз си стягам крака между две дървени пръчки и го бинтовам, отгоре слагам марля, а ходилото ми е обуто в чехъл. С един такъв крак 51 и два бастуна с гумен връх просякът няма нужда да вика, че е болен, и слепец ще го види. Да не говорим за изражението. Колко съм репетирал, преди да намеря правилното. Пробвах отново и отново, накрая реших да копирам физиономията на коленичилия Сан Джузепе от олтарното платно на една църква в Трастевере: очи, вдигнати към небето умолително, изпълнени с надежда, с разкаяние. Художникът, автор на платното, е бил голям майстор; знае се, че дори в толкова специфичен сектор като нашия винаги изкуството има последната дума. След всичко това ще си помислите, че съм перфектен. Всъщност струваше ми се, че нещо ми убягва. Представих си колко добре би запълнило личността ми на стар, болен и добър просяк едно съпровождащо ме дете. Ала за съжаление, най-доброто е враг на доброто. Трябваше да се задоволя с онова, което вече се бях научил да правя, но прекалих и бях наказан.
Обитавах таванче в района на хълма Пинчо, между крайбрежната Тор ди Нона и Киезануова. Там имаше много деца, а се намираше някой и друг родител, готов да ми даде детето си за придружител. Не се наложи да търся дълго. Аурелия, една вечно сърдита повлекана, грозна и изкривена, работеше като чистачка. Сутрин рано отиваше да чисти офиси. Правеше ми впечатление как се отнася към единствената си дъщеря, петгодишната Клементина. Ту я прегръщаше силно-силно, изяждаше я с целувки, задушаваше я с ласки, тичаше запъхтяна да и купи поничка, кукла, дрешка; ту и правеше недостойни сцени, крещеше и, скубеше и косите, наричаше я проклятието на живота си, не искала повече да се блъска заради нея и други подобни, дето не бива да се говорят на децата. За щастие, Клементина се държеше по-разумно от майка си: спокойно, с кръгло розово личице, малки сънливи очи, силна и здрава, приемаше както целувките, така и писъците с еднакво безразличие, отхапвайки си от ябълката или играейки с куклата. Тъкмо от такова дете имах нужда: спокойно, доброжелателно, без бръмбари в главата, без нервни изблици. Един ден майката крещеше, както обикновено: не желаела повече да се труди заради нея. Влязох в тяхното апартаментче точно под моя таван и направих директно предложение: триста лири на ден плюс ядене. Да не бях го правил: Аурелия изля проклетията си върху мен, нарече ме с всякакви думи и между другото негриеро, търговец на роби. Но на другата сутрин - о, чудо - чука ми се на вратата, отварям и виждам Аурелия да води за ръка Клементина.
Така започнах да обикалям с Клементина. Отивахме на стълбите на Пиаца ди Спаня, аз се изтягах с гръб към стената, изпъвах превързания крак, до него слагах шапката за милостинята и оставах така, с очи към небето и протегната ръка, мърморейки обичайните молитви. През повечето време държах Клементина в скута си, с глава, отпусната на рамото и крака върху коленете ми, като заспала или припаднала. Беше интелигентно дете, отпускаше се в ръцете ми, замряла, изпълняваше чудесно своята роля на гладуваща. Всъщност чезнеше от скука, бедната Клементина, принудена с часове да бъде повехнало цвете, но минаващите приемаха нейната скука за слабост и не забелязваха, че това създание, толкова замряло, има пращящи от здраве бузки като две червени ябълки. След като се изморях да я държа на ръце, защото тежеше повече от олово, и казвах да си играе наблизо. И тя тихомълком се заиграваше с куклата на крачка от мен. Понякога, рядко, я карах да протегне ръка или да дръпне за панталоните някой вече омилостивен минувач.
Една детска ръка, подръпваща панталон, докато детското личице се протяга нагоре умолително, прави чудеса. Клементина извършваше това съвършено, с обичайното си олимпийско безразличие. Понякога се питах: „Мъничка е, вярно, но е интелигентна. Кой знае какво и минава през главата?“ Ние с нея се погаждахме; и аз, макар да не обичам децата, защото са непредвидими, а когато минавам по улицата, ме преследват с подигравки, се привързах към Клементина кажи-речи като към дъщеря.