Нови римски разкази [bg]

- Ако продължим така, все напред, къде ще стигнем?

Уго:

- Ами все така може да се отиде навсякъде.

- Да допуснем, че караме все така, ще стигнем ли в Русия?

- Аз казвам да.

- А колко време е необходимо?

По този въпрос не стигнахме до съгласие: един казваше ден, друг - два, трети - седмица. Серджо се замисли:

- Абе, аз смятам, че като карам все така бързо, ще стигна до Русия. Или до Бразилия.

- Виждаш ли какъв си невежа - ухили се Уго, - в Бразилия не можеш да стигнеш, помежду е морето.

- Кой го казва?

- Аз ти казвам: за да стигнеш, ти трябва кола, която се движи и по вода.

- А има ли такава кола?

- Няма, естествено.

Тогава, изразявайки всеобщото настроение, Паскуалино извика:

- Стига с тази Русия, стига с тази Бразилия, гладен съм. Ще съм доволен да стигнем в какво да е селце и да седна веднага на масата.

- Ето го селцето - съобщи Уго.

Наистина бяхме пристигнали в Ментана, многообещаваща с червените си тухлени зидове и порта с колонада. С навлизането в селото обаче видяхме, че там няма нищо, площадът беше пуст; само неколцина селяни се препичаха на слънце и дремеха като гущери.

- Да караме нататък - предложи Уго.

Напуснахме Ментана, поехме към Монтеротондо. На един завой Серджо се влюби в едни голи тюркоазени планини в далечината на хоризонта, с две-три селца кацнали на върха, прилични на замъци.

- Да отидем в някое от тези селца, хайде да вървим, кой знае колко са хубави.

Уго промърмори, че това са планински села, където няма да намерим дори баят хляб. Но за да угоди на Серджо, подкара по един селски път, който се изкачваше и спускаше през безлюдното поле. Карахме така доста дълго, ала най-накрая, в подножието на едно от възвишенията, видяхме табела: Паломбара Сабина. Джиджи, син на прекупвач на вино и олио, каза, че баща му поръчва олио от това село. А Паскуалино подхвърли саркастично:

- А виното откъде го поръчва? От крана на течащата вода ли?

Между Джиджи и Паскуалино се завърза спор. В това време колата се катереше по главоломна стръмнина между черни планински къщурки, през камънаци, подходящи само за магарета. Най-сетне пристигнахме на огрян от слънцето площад, до парапет, отвъд който се виждаше само светлината на простора; подухваше планински ветрец с дъх на сняг. Кръчмата беше там, на няколко крачки в тясна уличка. Наобиколихме Уго, който ни предупреди:

- Имаме съвсем малко пари. Направете както ви казвам и ще ядете гратис.

Какво съвпадение, помещението на кръчмата имаше заден изход, към стълбище. Разбрахме се да си тръгнем тарикатски през онази врата и повече не мислихме за това, отдадохме се на яденето. Да бе, ядене, разсмивате ме: спагети със сос от консерва, вкиснат, пържоли от юница, малката сестра на кравата, две листа салата и твърд хляб, наполовина недопечен, наполовина прегорял. В помещението миришеше на застояло, летните мухи, все още живи, бяха накацали по зацапаните стъкла и срещу тъгата оставаше само пиенето. Но тежкото черно вино ни предаде: седнали, с чаша в ръка, се увлякохме в спор около последния мач и забравихме за вратата към задния изход. Неочаквано - ето - се приближава момчето в бяло сако със сметката: четиристотин лири на глава. Стана ни толкова неприятно, че по обратния път към Рим никой не отвори уста.