Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Господа — възкликна кралят, сочейки Портос, — ето ви един истински гастроном! Така са се хранили нашите бащи, които са разбирали от яденето като ние с вас само кълвем като кокошки.
С тези думи той сложи в чинията си бяло пилешко месо, смесено с шунка. Портос от своя страна се захвана с една патица. Виночерпецът напълни бокала на негово величество.
— Налейте от моето вино на господин Дьо Валон — заповяда кралят.
Това беше голяма чест на кралската маса. Д’Артанян натисна коляното на приятеля си.
— Ако можете да изядете половината от главата на глигана, която стои там, гарантирам ви, че след половин година ще бъдете херцог и пер.
— Сега ще й видя сметката — флегматично каза Портос. Действително, скоро му подадоха главата, защото на краля правеше удоволствие да се занася с човек с такъв апетит. Той не пращаше на Портос ястия, ако не беше ги опитал сам. Така той опита и главата на глигана. Портос не се уплаши: изяде не половината, както му предлагаше Д’Артанян, а три четвърти от главата.
— Няма да повярвам — каза полугласно кралят, — че дворянин, който всеки ден така добре яде и има такъв апетит, не е най-честният човек в моето кралство.
— Чувате ли? — каза Д’Артанян в ухото на приятеля си.
— Да, изглежда, съм заслужил известна милост — отвърна Портос, поклащайки се на стола.
— Вашият вятър е попътен. Да, да, да!
Кралят и Портос продължиха да се хранят за всеобщо удоволствие. Някои от гостите се опитаха да им подражават от чувство за състезателност, но скоро бяха принудени да се откажат.
Кралят се беше зачервил. Притокът на кръв към лицето означаваше, че се е нахранил. В такива минути Людовик не ставаше весел, както всички хора, пиещи вино, а изпадаше в мълчание, в мрачно настроение. Портос, напротив, беше обзет от бод радост и игривост.
Поднесоха десерта. Кралят вече не мислеше за Портос. Той все по-често поглеждаше към вратата, като се питаше защо закъснява Сент-Енян.
Най-накрая, когато кралят, дишайки тежко, довършваше купичката с конфитюр от сини сливи, господин Дьо Сент-Енян влезе. Очите на краля, които бяха добили тъмен оттенък, отново заблестяха. Людовик стана.
След краля станаха всички, дори Портос, който в момента дояждаше парче нуга, способна да залепи челюстите дори на крокодил. Вечерята завърши.
Глава петнадесета
СЛЕД ВЕЧЕРЯТА
Кралят хвана Дьо Сент-Енян под ръка и мина с него в съседната стая.
— Колко закъсняхте, графе — каза кралят.
— Чаках отговора, господарю.
— Нима толкова дълго е отговаряла тя на моето писмо?
— Господарю, вие писахте на Ла Валиер в стихове и тя искаше да ви се отплати по същия начин, със същата златна монета.
Людовик счупи печата на малкото писмо, в него действително се оказаха стихове, които историята е запазила за нас. Те са по-хубави по замисъл, отколкото по изпълнение. Докараха краля до възторг и той го изрази бурно. Общото мълчание, възцарило се в залата, го смути, тъй като беше чувствителен относно етикета: помисли, че радостта му може да даде храна за нежелателни коментари. Людовик прибра писмото в джоба си, после се обърна към гостите и по-специално към Портос:
— Господин Дьо Валон, вашето присъствие ми достави огромно удоволствие и аз ще се радвам да ви видя отново.
Портос се поклони и отстъпвайки назад, излезе от стаята.
— Господин Д’Артанян — продължи кралят, — изчакайте заповедите ми в галерията. Много съм ви признателен за запознанството с господин Дьо Валон. Господа, аз утре се връщам в Париж по случай заминаването на испанския и холандския посланик. До утре.
Залата веднага опустя.
Кралят взе Сент-Енян под ръка и му нареди да прочете още веднъж стиховете.
— Госпожица Ла Валиер е много опечалена — каза Дьо Сент-Енян.
— От какво?
— От нещастието с бедния Дьо Гиш.
— Боже мой, с Дьо Гиш?
— Да, господарю, пръстите му са раздробени, гърдите му са простреляни и той умира. Маникан току-що го е завел при доктора във Фонтенбло и слухът за това е стигнал до тук.
— Бедният Дьо Гиш! Как се е случило всичко това? Вие ми съобщавате всичко по много странен начин, Дьо Сент-Енян. Разкажете ми подробно.
— Господарю, чух за кавга между двама придворни.
— Кога?
— Тази вечер, преди вечерята на ваше величество.
— Това не доказва нищо. Аз съм дал такива строги заповеди относно дуелите, че ми се струва невъзможно някой да посмее да ги наруши.
— Господарю, казват, че станало на лов.
— Тази вечер?
— Не зная, господарю… но господин Дьо Маникан знае или трябва да знае.