Ковачница на мрак

Четиримата изкачиха на галоп склона и прехвърлиха билото.

И тогава Ринт видя Раскан, свит на кълбо… но нещо не беше наред. Въздухът вонеше на пролята кръв. Ринт дръпна юздите и понечи да слезе, но застина.

Пограничните мечове се бяха смълчали. Конете им спряха и вдигнаха рязко глави.

Ферен се смъкна на земята и се приближи до обезглавения труп. Огледа Раскан, а след това и пръстта около трупа. Изведнъж вдигна глава към едно от дърветата и мечът й изстърга от ножницата.

Устата на Ринт стана суха като прах. Присвил очи, той се помъчи да види в какво се взира Ферен, но кълбото от лишеи, загърнало клоните, не издаваше нищо. Той слезе от коня, с едната ръка на ножа си, и се приближи до сестра си.

— Ферен?

— Тя е там — прошепна Ферен.

— Какво? Не виждам нищо…

— Тя е там!

Ринт погледна трупа в краката им. Вратът на Раскан изглеждаше така, сякаш главата му е откъсната, а не отрязана. Но как? Заля го студена вълна и той потрепери. Извърна се към идващите зад него Галак и Виле. Двамата бяха извадили оръжията си, озъртаха се и търсеха враг, но не го намираха никъде.

— Преди малко го оставих — каза Ринт. — Никого нямаше наоколо. Беше съвсем сам, заклевам се.

— Тя е там! — извика Ферен и посочи с меча си. — Виждам я!

— Нищо няма там — изръмжа Виле. — Никаква жена поне. Ферен…

— Азатанаи! Вещице, слез долу и срещни меча ми! Толкова ти хареса моята кръв — дай ми сега малко от своята! — Ферен закрачи към дървото и замахна с меча си по грубия ствол. Острието отскочи с метален звън и оръжието излетя като сребърна мълния от ръката й. Профуча във въздуха покрай Ринт и острието се заби там, където щеше да е главата на Раскан, ако бе останала. Ферен залитна назад, сякаш самата тя бе поразена, и Ринт скочи напред да я задържи.

Тя се замята в прегръдката му и закрещя с гняв към дървото:

— Убийца! Олар Етил, чуй ме! Проклинам те! В името на един невинен човек, проклинам те! В кръвта, която взе от мен, проклинам те!

Ринт я задърпа назад. Обърна се навъсен към Виле и Галак.

— Увийте тялото и го вдигнете на коня! Трябва да се махаме!

Ферен се мяташе яростно, ноктите й раздираха дълбоки рани по ръцете му. Изведнъж си спомни за едно дете, което се мяташе заслепено от яд и как я беше държал, докато гневът й се уталожи от умората. Беше го драла. Беше го хапала. Беше ужасна в своята праведност. Вик се изтръгна от гърлото му, пълен с болка по всичко, което бе изгубено, и по всичко, което така и не се беше променило.

Викът му я смири внезапен като дъх, а след това тя се изви в ръцете му и го прегърна, и този път той усети нейната сила и своята слабост, която й даде в ответ.

— Но къде е главата? — извика в паника Виле.

— Няма я! — сопна се Ферен.

Брат и сестра се държаха притиснати един в друг и изведнъж Ринт осъзна, че са обречени, че животът им вече е загърнат около този миг, този окаян хълм и тези омагьосани дървета — около обезглавения труп на един невинен човек. Разбра, че ги очакват само кръв и убийство, изливащи се отгоре като дъжд. Видя огньове и усети парещия дим в гърлото си.