Хроника на птицата с пружина

Жената ме заведе в един италиански ресторант наблизо. Там, изглежда, я познаваха. Безмълвно ни настаниха на закътана маса в дъното. Веднага щом седнах срещу жената, тя ми нареди да извадя всичко от джобовете на панталона си и да го сложа на масата. Подчиних се безпрекословно. Моята действителност като че ли ме беше напуснала и сега се луташе някъде наблизо. Дано ме намереше. В джобовете ми нямаше нищо особено: ключове, носна кърпа, портфейл. Жената ги огледа без следа от интерес, после взе портфейла и надзърна вътре. В него имаше към пет хиляди и петстотин йени в брой, карта за телефон, карта за банкомат, картата за плувния басейн, нищо друго. Нищо необичайно. Нищо, което да накара някого да го премери, да го разтръска, да го топне във вода или да го погледне срещу светлината. С все същата дезинтересованост жената ми го върна.

— Утре излезте и си купете дузина носни кърпи, нов портфейл и ключодържател — каза ми тя. — Сигурна съм, че с избора поне на това ще се справите и сам. А, да, кога за последен път сте си купували бельо?

Позамислих се, но не успях да си спомня.

— Не помня — признах си. — Според мен не е било много скоро, но за мъж, който живее сам, се поддържам чист, умея да пера…

— Както и да е. Купете си десетина чифта слипове и фланелки.

Кимнах, без да казвам нищо.

— Донесете ми касовата бележка. Ще ги платя. И се постарайте да купите от най-добрите. Ще ви плащам и химическото чистене. Никога не носете риза повече от веднъж, давайте я да я перат. Разбрахме ли се?

Отново кимнах. Собственикът на химическото чистене при метрото щеше да се зарадва. Но да стигаме чак дотам, помислих си аз. После се престраших да изрека цяло изречение:

— Но защо правите всичко това… защо ми подменяте целия гардероб, плащате да ме подстрижат, плащате химическото ми чистене?

Жената не ми отговори. Само извади от малката си дамска чанта цигара и я захапа. Сякаш отдън земя изникна висок сервитьор с правилни черти, който с обиграни движения й запали цигарата с клечка кибрит. Драсна я с ясен сух звук, звук, от какъвто ти се дояжда. След като приключи с това, ни поднесе листовете с менюто. Жената обаче не си даде труда да надникне и каза на сервитьора, че не я интересуват специалитетите на деня.

— За мен салата с питка и някаква бяла риба. В салатата да има съвсем малко зехтин и оцет и шипка черен пипер. И чаша газирана вода без лед.

Не ми се занимаваше да гледам листа с менюта.

— За мен същото — казах.

Сервитьорът кимна и се отдалечи. Моята действителност явно още се затрудняваше да ме открие.

— Питам само от любопитство — рекох в опит да изтръгна от жената някакво обяснение. — Не че недоволствам, задето сте ми купили всичко това, но дали наистина си струва времето, главоболията и парите?

Тя пак отказа да отговори.

— Просто ми е интересно — повторих аз.

Отново никакъв отговор. Жената беше погълната от маслената картина на стената. Предположих, че е италиански пейзаж с добре окастрен бор и няколко червеникави селски къщи по хълма. Бяха доста малки, но изглеждаха уютни. Какви ли хора живеят вътре: вероятно нормални хора с нормален живот. Без тайнствени жени, които изникват внезапно, за да им купят костюми, обувки и часовник. Никому от тях не се налага да набавя огромни суми, за да купи някакъв пресъхнал кладенец. Усетих как ме пронизва завист към хора, които живеят в такъв нормален свят. Завистта не е чувство, което изпитвам често, но сцената върху картината го пробуди в почти удивителна степен. Де да можех още тук, незабавно да проникна в картината! Де да можех да вляза в една от тези селски къщи, да изпия с наслада чаша вино, после да се пъхна под завивките и да заспя, без да мисля за нищо!