Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Спеше с предните крачета под тялото, муцуната му заровена под опашката. В началото мяукаше, после обаче замърка по-тихо и накрай забрави за всички защити и потъна в непробуден тих сън. Седях на верандата, където грееше слънце, и милвах котарака нежно, за да не го събудя. От много отдавна не си бях мислил за особения му топъл нежен допир. Бяха ми се случили толкова много неща, та бях забравил, че котаракът е изчезнал. Но сега, докато държах върху скута си мекото малко живо същество и го гледах как спи с пълно доверие в мен, усетих как ме облива топлота. Долепих ръка до гърдите му и почувствах туптенето на сърцето му. Беше слабо и учестено, но подобно на моето, и неговото сърце отмерваше времето, отредено на малкото му телце, със същата тревожна вглъбеност.
Къде се беше губил цяла година? Какво беше правил? Защо най-неочаквано беше решил да се върне точно сега? И къде бяха следите на времето, което беше изгубил? Искаше ми се да му задам тези въпроси. Де да можеше да ми отговори!
Изнесох на верандата една стара възглавница и сложих котарака върху нея. Беше се отпуснал като мокър парцал. Когато го вдигнах, цепките на очите му се отвориха, той отвори и уста, но не издаде никакъв звук. Намести се върху възглавницата, прозя се и пак заспа. След като се уверих, доволен, че си почива добре, отидох в кухнята да подредя покупките, които бях донесъл. Сложих соевото сирене, зеленчуците и рибата в съответните отделения на хладилника, после пак надзърнах към верандата. Котаракът спеше в същото положение. Открай време го наричахме Нобору Ватая, защото гледаше като брата на Кумико, но това ни беше безобидна шега, а не истинското име на котарака. Всъщност цели шест години бяхме живели, без да му дадем име.
Дори на шега обаче Нобору Ватая не можеше да бъде име на нашия котарак. През тези шест години истинският Нобору Ватая се беше издигнал много и сега бе избран и за депутат в Камарата на представителите. И дума не можеше да става да обременяваме за цял живот котарака с такова име. Щом живееше у нас, трябваше да му дам ново име, негово си име — колкото по-бързо, толкова по-добре. Името трябваше да бъде просто, осезаемо, реалистично, нещо, което човек може да види с очите си и да усети с ръцете си, нещо, което да заличи звука, спомена и смисъла на името Нобору Ватая.
Внесох вътре чинийката, в която бе скумрията. Изглеждаше съвсем чиста, сякаш току-що е била измита и подсушена. Рибата явно се бе усладила на котарака. Бях доволен, че по една случайност съм купил скумрия точно когато котаракът е решил да се прибере. Струваше ми се добро предзнаменование, вещаещо щастие и на мен, и на животинката. Точно така: ще го нарека Скумрия. Погалих го между ушите и го уведомих за промяната.
— Вече не се казваш Нобору Ватая — рекох му аз. — Оттук нататък името ти е Скумрия.
Идеше ми да го изкрещя, за да ме чуе целият свят.
Седнах на верандата до котарака Скумрия и четох, докато слънцето започна да залязва. Котаракът спеше дълбоко, сякаш бе изпаднал в безсъзнание, и дишаше като далечен мях, а тялото му се издуваше и спадаше заедно със звука. От време на време се пресягах, за да усетя топлината му и да се уверя, че наистина е там. Беше прекрасно, че мога да го направя: да посегна и да докосна нещо, да почувствам нещо топло. Това изживяване ми беше липсвало.
На другата сутрин Скумрия пак си беше там. Не беше изчезнал. Когато се събудих, го намерих да спи с изпружени крака до мен. През нощта явно се бе събудил и се беше лизал, докато се беше почистил. Калта и сплъстените фъндъци ги нямаше. Котаракът си изглеждаше почти както едно време. Имаше красива козина. Гушнах го за малко, после му дадох да закуси и му смених водата. След това се отдалечих и го повиках по име:
— Скумрия!
Накрая, на третия опит, той се извърна към мен и измяука тихо.
Беше време и аз да започна новия ден. Котаракът се беше върнал при мен — и аз трябваше да започна поне малко да се движа нанякъде. Взех си душ и изгладих току-що изпрана риза. Обух памучен панталон и си сложих новите маратонки. Небето беше забулено с лека мъглица, но не беше много студено. Реших да облека по-дебел пуловер и да не слагам връхна дреха. Отидох с метрото до Шинджуку, минах както обикновено през подлеза за изхода откъм западната страна на площада и седнах на обичайната пейка.