Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Риърдън стисна ръката му в своята:
— Благодаря, хлапе.
Съжалявам, че закъснях, господин Риърдън, но… те ме пуснаха в последната минута… точно преди да започне… Извикаха ме на… стратегически разговор… имаше един мъж, на име Питърс… от Комисията по унификация… той е подставено лице на Тинки Холъуей… който пък е кукла на Орън Бойл… Искаха от мен… да подпиша много пропуски… да пусна разбойниците вътре… за да започнат проблемите едновременно отвътре и отвън… да изглежда така, сякаш наистина са вашите работници… Аз отказах да подпиша пропуските.
— Така ли? След като са те пуснали в играта?
— Ама… ама разбира се, господин Риърдън… Да не мислите, че бих играл такава игра?
— Не, хлапе, май не. Само дето…
— Какво?
— Подложил си врата си.
— Трябваше! Не можех да им помогна да разбият завода, нали?… Колко време трябваше да се пазя? Докато счупят вашия врат ли?… А и какво щях да правя с врата си, ако това е начинът да го запазя? Вие… вие разбирате, нали, господин Риърдън?
— Да. Разбирам.
— Отказах им… Избягах от кабинета… Изтичах да намеря управителя… да му кажа всичко… но не можах да го открия… а после чух изстрели при главния портал и разбрах, че са започнали… Опитах се да се обадя у вас… телефонните жици бяха прерязани… Изтичах да взема колата си, исках да намеря вас или някой полицай, или журналист, или някого… но трябва да са ме проследили… тогава ме простреляха… на паркинга… отзад… помня само, че паднах, и после… като отворих очи, бяха ме изхвърлили върху шлаката…
— Върху шлаката? — бавно каза Риърдън; купчината беше на стотина стъпки надолу.
Момчето кимна и посочи неясно надолу в тъмното.
— Да… там, долу… И после аз… започнах да пълзя… нагоре… исках… исках да издържа, докато успея да кажа на някого, който да каже на вас — сгърчените от болка черти на лицето му се изправиха изведнъж в усмивка; гласът му звучеше така, сякаш преживяваше триумфа на живота си, когато добави: — И го направих.
После махна с ръка нагоре и попита като дете, учудено от внезапно откритие:
— Господин Риърдън, това ли е чувството… да искаш нещо наистина много… отчаяно много… и да го направиш?
— Да, хлапе, това е чувството.
Главата на момчето се отпусна върху рамото на Риърдън, очите му бяха затворени, устата — отпусната, сякаш за да задържи дълбокото удовлетворение на момента.
— Но не можеш да спреш до тук. Не си свършил. Трябва да издържиш, докато те заведа на лекар, и… — той го вдигаше внимателно, но болезнена конвулсия сгърчи лицето на момчето, устата му се сгърчи, за да спре вика, и Риърдън трябваше да го остави внимателно обратно на земята. Момчето поклати глава с поглед, който беше почти извинение:
— Няма да успея, господин Риърдън… Няма полза да се заблуждавам… Знам, че с мен е свършено.
Сетне, сякаш с някакво мъгляво отвращение от самосъжалението, то добави, рецитирайки научен наизуст урок, с глас, който отчаяно се опитваше да си върне стария, циничен, интелектуален тон:
— Какво значение има, господин Риърдън? Човекът е само сбор… от химични елементи… и смъртта на човека… няма повече значение от смъртта на животно.
— Не си толкова глупав.
— Да — прошепна то. — Да, май не съм.
Очите му обхождаха безбрежния мрак, после се вдигнаха към лицето на Риърдън: бяха безпомощни, изпълнени с копнеж, по детски объркани.
— Знам, че са глупости… всички тия неща, на които са ни учили… всичките, до едно… за живеенето или… или умирането… Умирането… няма да има никакво значение за химическите елементи… — той спря; целият му отчаян протест се въплъщаваше единствено в напрежението на гласа му, който се снижаваше — … но за мен има… А и… май и за животното има… Но те казваха, че няма ценности… само социални обичаи… Няма ценности! — ръката му се вкопчи сляпо в дупката на гърдите му, сякаш се опитваше да задържи онова, което губеше. — Няма… ценности…
Сетне очите му се отвориха по-широко, с внезапното спокойствие на пълната откровеност.
— Живее ми се, господин Риърдън. Боже, как само ми се живее! — гласът му беше страстен и тих. — Не защото умирам… а защото тъкмо тази вечер открих какво наистина означава да си жив… И… странна работа… знаете ли кога го открих? В кабинета… — когато си подложих врата… когато казах на копелетата да вървят по дяволите… Има… толкова неща, които ми се ще да бях научил по-рано… Но… е, няма полза да плачем за разлятото мляко — той видя неволния поглед на Риърдън към следата в отъпканата трева и добави: — За каквото и да е разлято, господин Риърдън.