Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Онзи, който издаваше новия шум, не се движеше бързо. Рейчъл се сви от страх, докато слабото дращене бавно се засилваше, но към страха й се примесваше дълбок гняв. Като си помислиш само, че тя, управителката на камериерките, бе принудена да се бои в собствения си дом от… от разни твари! Като се мъчеше да успокои бясно биещото си сърце, тя възкреси в паметта си мига, когато беше замахнала към Приратес — адското вълнение, странното удовлетворение, че се е оказала способна реално да направи нещо след всичките тези сурови месеци на страдания. Но сега? И най-силният й удар явно ни най-малко не беше засегнал червения проповедник, така че какво можеше да се надява да направи срещу цяла банда демони? Не, по-добре да стои скрита и да запази гнева си за когато може да свърши работа.

Когато фигурата мина покрай вратата, Рейчъл първо изпита огромно облекчение, когато видя, че това е в края на краищата само някакъв смъртен — тъмнокос мъж, чиито очертания едва се забелязваха на фона на осветените в червено скали. След миг любопитството я връхлетя отново, смесено с гнева отпреди малко. Кой се чувстваше толкова свободен да се разхожда по тези тъмни места?

Тя промуши главата си през вратата, за да види отдалечаващата се фигура. Мъжът вървеше много бавно, провличаше ръка по стената и главата му беше отметната назад и се клатушкаше, сякаш той се опитваше да прочете нещо, написано на тъмния таван.

„Божичко, та той е сляп!“ — разбра внезапно тя. Колебанието, опипващите ръце — беше очевидно. След миг разбра, че познава този човек, и бързо се скри в тъмното зад вратата.

„Гутулф! Това чудовище! Какво прави тук?“ За момент тя изпита ужасяващата увереност, че съветникът на Елиас все още я търси, че проверява коридорите на замъка един по един в педантично претърсване. Но защо ще изпрати слепец? И кога Гутулф бе ослепял?

В паметта й изплува спомен, откъслечен и все пак объркващ. Беше за Гутулф на балкона с краля и Приратес, нали така? Графът на Утаниат се беше вкопчил в алхимика, когато той, с кинжала на Рейчъл в гърба, се бе нахвърлил върху нея, докато лежеше зашеметена на пода. Защо Гутулф беше направил това? Всички знаеха, че Утаниат е най-коравосърдечният от кралските любимци.

Дали наистина бе спасил живота й?

Главата й се завъртя. Тя отново надникна през открехнатата врата, но графът на Утаниат беше изчезнал зад завоя на коридора, който водеше към червеното зарево. Мъничка сянка се отдели от по-дълбоката тъмнина и го последва в мрака. Котка? Сива котка?

Светът под замъка беше заприличал прекалено смущаващо на сън. Тя отново отвори капака на фенера и тръгна назад в посоката, откъдето беше дошла, като остави вратата към тайнствения коридор открехната. Засега не искаше да си има работа с Гутулф, сляп или не. Щеше да следва собствените си знаци назад към стълбищната площадка и да се моли Белите лисици да са си отишли по своите нечестиви дела. Имаше да мисли за много неща, твърде много неща. И искаше само да се прибере благополучно в скривалището си и да заспи.