Смъртта на царете [bg]

Като видя, че легионите не се огъват, Спартак изруга. Отначало помисли, че Антонид е прав и че флангът ще бъде преодолян, но някак си римляните се бяха извъртели заедно, осемте легиона се движеха като един, за да обърнат битката на изток. Спартак дори изпита нещо като възхищение, докато гледаше как мечтите му се превръщат в прах на бойното поле. За миг си спомни собствените си дни като легионер. Беше хубаво, преди всичко да рухне — пиянско сбиване и убит офицер… и оттогава нищо не беше както трябва. Беше избягал, защото знаеше, че ще го наклеветят пред приятелите на убития и ще го осъдят на смърт. Нямаше справедливост за човек като него: беше още дете, когато го взеха от Тракия. Според римляните не беше римлянин, а нещо само малко повече от животно. Най-различни спомени, повечето горчиви: плен и робство, после гладиаторската школа, където се отнасяха с тях като с кучета, държани на верига и бити, за да станат свирепи.

— Morituri te salutamus — прошепна той, докато гледаше как хората му умират.

„Ние, които ще умрем, те поздравяваме“. Погледна към слънцето и видя, че е слязло оттатък пладне, студено и бледо зад облаците. Дните вече бяха започнали да се удължават и до смрачаване оставаха още няколко часа.

Гледа битката дълго. Надяваше се да види легионите да се пречупват, но те стояха здраво срещу множеството на робите и той започна да се отчайва. Накрая кимна замислено. Щом римляните се оттеглеха в лагера си за през нощта, щеше да тръгне за Ариминум. Хората му не бяха яли вече четири дни, а римският град беше пълен с храна и щяха да възстановят силите си.

— Трябва да бягаме, Крикс — измърмори Спартак.

Приятелят му и Антонид стояха до него.

— Може да се пречупят, преди да се смрачи — каза Крикс.

Антонид изръмжа и плю ядосано. Беше им обещал победа и усещаше, че колкото повече нараства броят на убитите, толкова по-бързо намалява влиянието му сред робите.

Спартак поклати глава.

— Не. Щом не ги победихме досега, няма да се огънат. Ще се върнат в лагера си, ще се наядат здравата и утре ще дойдат пак, за да си довършат работата. Но няма да ни намерят.

— Защо няма да се огънат? — запита сърдито Крикс.

— Защото ако се огънат, Рим става наш — изръмжа Антонид. — Те знаят какъв е залогът, но ние все още можем да победим. Изтегли предните линии и ги замени с отпочинали хора. Обгради левия им фланг. Няма значение дали ще избягат — можем поне да ги изморим.

Спартак го изгледа накриво. У този мъж имаше само жлъч: той като че ли не разбираше, че войниците, които настоява да бъдат пожертвани, са техни приятели и братя. За миг гладиаторът затвори очи. Всички бяха приветствали възторжено Крикс, когато им го беше показал, облечен в броня, взета от труп на римлянин. Бяха го разходили като всеобщ любимец пред войниците, но обещанията му излязоха безпочвени, а умната му тактика само безнадеждно объркваше робите, които никога не бяха хващали меч, преди да грабнат оръжие и да въстанат.