Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
И все пак, въпросът за участието на Гейдж в инцидента, при който бе загинала първата му съпруга, си оставаше основна грижа за Шемъс. Този въпрос трябваше да бъде изяснен на всяка цена, в противен случай щеше да остане като здрав клин, вбит между двама им. Колкото и да се възхищаваше на работливостта на Гейдж, Шемъс можеше да се почувства по-спокоен за дъщеря си единствено ако се убедеше напълно в неговата невинност. Но щом слуховете упорито продължаваха да се носят из градчето, въпреки че от злополуката бе изминала повече от година, той много сериозно се съмняваше, че това би могло да стане. И никога нямаше да остави дъщеря си в ръцете на един предполагаем убиец, дори ако трябваше да я натовари насила на някой кораб, тръгващ за Англия.
По време на обиколката на кораба Морис дьо Мерсер беше запазил хладно мълчание. Все още изпитваше силна ненавист към мъжа, който му бе откраднал годеницата и по-скоро би умрял, отколкото да прояви и капчица интерес, още по-малко пък възхищение пред постиженията на своя съперник. Въпреки това обаче не можеше да се каже, че не е впечатлен. Нямаше съмнение, че Гейдж Торнтън има набито око и усет за красотата, както, впрочем, доказваше и фактът, че се бе оженил за Шимейн. Но ако можеше да диктува съдбата, Морис с радост би върнал времето назад и би направил така, че заселникът да загуби зрението си, преди да е зърнал ослепителната красавица, на която сам той бе предложил сърцето и ръката си.
Сивите облаци, които се трупаха над главата на маркиза още от пристигането му в този дом, мигом се разпръснаха, когато Шимейн се появи на кораба. Носеше хубава светлосиня рокля, бяла, украсена с дантела шапчица и бяла престилка, завързана около тънката й талия. Изобщо, изглеждаше досущ като съпруга на заселник. Толкова е сладка, мислеше си Морис, докато гледаше как Шимейн прегръща родителите си. Беше готов да пожертва цялото си богатство, само и само той да бъде мъжът, който я притежава.
— Съжалявам, че Гейдж и аз не можахме да ви посрещнем както подобава — извини се Шимейн. — Негова светлост още не се е възстановил напълно, а му беше дошло до гуша да се къпе с леген, затова помоли Гейдж да му помогне да вземе вана. Аз пък реших, че моментът е много подходящ да почистя стаята му. Затова не ви приехме веднага. Надявам се, че нямате нищо против.
Морис не бе пропуснал да забележи странното обръщение.
— Негова светлост? — изненадано възкликна той.
Ако до този момент Шимейн бе хранила някакви съмнения, че маркизът може да е по-нисък от съпруга й, те моментално се изпариха, когато й се наложи да наклони глава, за да срещне погледа му. По същия начин трябваше да накланя глава, за да срещне кехлибарения поглед на Гейдж.
— Бащата на Гейдж е лорд Уилям Торнтън, граф Торнхедж.
Морис се сепна. Лорд Торнтън беше подкрепял много от предлаганите от него в парламента законопроекти, насочени към зачитане на човешките права, включително един, който целеше забрана на практиката осъдените престъпници да бъдат откарвани в далечни пристанища, защото освен всичко останало така колониите биваха заселвани с целия боклук от английските затвори.
— Познавате ли го, ваша светлост? — попита Шимейн.
Морис вдигна рязко глава и я погледна наскърбено, което я накара да се изчерви още по-силно. Тъмните му очи блестяха.
— Как ме нарече, Шимейн? — каза той с горчива усмивка. — Мислех, че двамата с теб отдавна сме загърбили титлите и официалните обръщения.
Шимейн прекрасно съзнаваше, че смущението й се дължи на гузната й съвест. В желанието си да стане съпруга на Гейдж тя изобщо не се бе замислила дали Морис няма да бъде наранен от нейното решение. Беше приела за напълно естествено при толкова много и красиви обожателки сред благородните английски дами бившият й годеник да насочи вниманието си другаде след безследното й изчезване.
— Ние вече не сме сгодени, милорд — напомни му тя с колеблив глас, объркана от настойчивия погледна тези черни очи. — Смятам, че при това положение не е редно да се обръщам към вас на малко име.
— Имаш позволението ми да го правиш, Шимейн — промълви Морис, като пристъпи към нея. — Винаги ще бъдеш в сърцето ми, дори ако не успея да те върна при себе си.