Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Аманда я хвана здраво за рамото и Лизи се сети за още едно кънтри парче, в което се пееше, че ако се скапваш от работа, най-вероятно е да свършиш със скапан гръб м мазолести пръсти.
— Няма да се върна там, Лизи, няма!
— Ох! Манда, боли!
Аманда пусна рамото й, но не се отдръпна. Очите й проблесваха налудничаво.
— Не се връщам там.
— Ще се върнеш за разговор с доктор Олбърнес.
— Не…
— Млъкни и ме слушай.
Аманда примигна объркано и се дръпна на своята седалка, ужасена от гнева на Лизи.
— С Дарла, те заведохме там, защото нямахме избор. Ти беше дишаща купчинка, месо, която сере и пикае. И моят мъж, който е знаел какво те чака, се погрижи за теб не в един, а в два свята. Длъжница си ми, Мандичка-Пандичка. Ето защо довечера ще ми помогнеш, а утре ще помогнеш на себе си, и да не съм чула друго освен „Да, Лизи“. Ясна ли съм?
— Да, Лизи — измънка Аманда, погледна наранените си ръце и отново се разплака. — Ами ако ме закарат насила в онази стая? Ако ме заключат и ме карат да правя сухи бани и да пия сок от бръмбари?
— Няма да го направят, защото не могат. Постъпването ти там беше напълно доброволно. С Дарла те представлявахме, тъй като ти беше molto чалната.
Аманда се подсмихна скръбно:
— Скот все това повтаряше. Понякога, сметнеше ли, че някой се надува, казваше, че е molto противен.
— Да. — Силна болка прободе Лизи. — Спомням си. Така или иначе, сега си добре и това е най-важното. — Хвана ръката и, напомняйки си да внимава. — Утре отиваш в „Грийнлон,“ и покоряваш доктор Олбърнес с чара си.
— Ще опитам. Но не, защото съм ти длъжница.
— Така ли?
— А защото те обичам. — Думите на Аманда бяха изпълнени с простичко достойнство. После съвсем тихо тя попита: — Ще дойдеш с мен, нали?
— Разбира се.
— Може би… може би гаджето ти ще ни види сметката и ще си спестя тревогите за „Грийнлон“.
— Предупредих те да не го наричаш така.
Аманда се поусмихна:
— Смятам, че ще успея да го запомня, стига да не ми викаш Мандичка-Пандичка.
Лизи избухна в смях.
— Да тръгваме, а? Дъждът отслабна. И моля те, включи парното. Студено ми е.
Лизи включи парното, даде на заден и зави към пътя:
— Отиваме у вас. Дули най-вероятно не наблюдава къщата ти, ако и там вали толкова проливно, или поне така се надявам. Пък и какво толкова може да види?
— Отиваме у вас, после у нас. Две жени на средна възраст. Какъв повод за тревога би могъл да има?
— Никакъв — отвърна Аманда. — И все пак се радвам, че изпратихме Канта и Дундата за зелен хайвер, а ти?
Лизи също се радваше, макар да знаеше, че й предстоят неприятни обяснения. Излезе на шосето, което беше съвсем пусто. Надяваше се, че по пътя няма да се натъкне на някое дърво, повалено от стихията, но тази възможност съвсем не беше изключена. Гръмотевица изтрещя зловещо.
— Мога да си взема подходящи дрехи — тъкмо казваше Аманда. — Също така във фризера имам кило телешки хамбургери. Ще се размразят бързо в микровълновата. Много съм гладна.
— В моята микровълнова — поправи я Лизи, без да отмества очи от пътя. Засега дъждът беше спрял напълно, но хоризонтът беше забулен от черни облаци. „Черни като шапката на сценичен злодей“ — както би казал Скот, и Лизи беше обзета от познатия болезнен копнеж по него. Копнеж, който само той можеше да удовлетвори, празнота, която само той можеше да запълни.
— Чу ли ме, малка Лизи? — попита Аманда и Лизи чак сега осъзна, че сестра й е говорила на нея. Че й е казала нещо за друго нещо. Преди двайсет и четири часа се опасяваше, че Аманда може никога да не проговори, а сега дори не й беше обърнала внимание. Но не беше ли това типично за този грешен свят?
— Не — призна си. — Май не те слушах. Извинявай.
— Винаги си била такава. Отнесена в своя собствен… — Гласът на Аманда заглъхна и тя демонстративно се загледа през стъклото.
— Винаги отнесена в своя незначителен свят ли? — попита Лизи и се усмихна.
— Съжалявам.
— Няма защо.
След като направи завой, Лизи мина в другото платно, за да заобиколи грамаден елов клон, препречващ пътя. Понечи да спре и да го метне на рамо, но реши да остави тази задача на следващия шофьор. Вероятно на следващия шофьор не му се налагаше да се разправя с психопат.
— Ако имаш предвид Бумна луна, при всички положения това не е моят свят. Изглежда, всеки, който го посещава, има своята версия за това място. За какво говореше?