Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Бях на свиждане… излязохме на двора… и тя дойде на себе си.
„Куцаше и нашийникът й го нямаше, но иначе беше добре“ — помисли си и сподави нечовешкия смях, който напираше в нея. Над другия край на езерото проблесна ослепителна светкавица. Усещаше, че главата й ще се пръсне.
— За пръв път чувам подобно нещо. — Това не беше въпрос, затова Лизи си замълча. — И как така… хммм… излязохте?
— Извинявай, не чух добре?
— Не ви ли спряха на рецепцията? Кой ви пусна?
„Реалността е Ралф“ — напомни си Лизи. Стараейки се да придаде леко озадачен оттенък на гласа си, тя отговори:
— Никой не е искал от нас да се разпишем или нещо подобно. Всички изглеждаха много заети и ние просто си излязохме.
— А как минахте през вратата?
— Беше отворена.
— Ще… — Албърнес понечи да каже нещо, но замълча.
Лизи го изчака. Беше напълно сигурна, че не е свършил.
— Сестрите са открили ключодържател, чантичка за ключове и чехли. Също и маратонки — добави той.
На Лизи страшно й домъчня за ключодържателя. Не бе разбрала, че е загубила и другите си ключове. Вероятно беше по-добре и Олбърнес да не го разбира.
— Държа резервен ключ в една магнитна кутийка под задната броня на колата си. Що се отнася до ключодържателя… — Лизи се опита поне отчасти да наподоби искрен смях. Не знаеше доколко се получи, но поне Аманда не пребледня. — Много ще ми е жал да го загубя! Нали не е твърде много, ако помоля да го запазите?
— Разбира се, но трябва да видим госпожица Дебушър. Необходимо е да минем през определени процедури, ако ще я изписваме под твоя опека. — Беше очевидно, че лекарят намира идеята за ужасна, но думите му не съдържаха въпрос. Тя чакаше като на тръни. Над Касъл Рок небето отново беше притъмняло. Задаваше се поредната буря. На Лизи много й се щеше разговорът да е приключил, но търпеливо чакаше. Усещаше, че са достигнали критичната точка.
— Лизи — изрече най-сетне докторът. — Защо със сестра ти си зарязахте обувките?
— Честно казано, не знам. Аманда настояваше да се махнем незабавно, да бъдем боси и да оставя ключовете си…
— Последното може да е било заради металния детектор — прекъсна я той. — Макар предвид състоянието й да съм изненадан, че тя дори… както и да е, продължавай.
Лизи откъсна поглед от приближаващата стихия, която сега вилнееше над отсрещните хълмове.
— Помниш ли защо искаше да тръгнем боси, Амавда? — попита тя и подаде телефона на сестра си.
— Не — високо отвърна Аманда и добави: — Помня само, че исках да почувствам тревата. Потайната трева.
— Чу ли? — обърна се Лизи към Олбърнес.
— Че искала да почувства тревата ли?
— Да, и съм убедена, че имаше нещо повече. Аманда беше много настоятелна.
— И ти просто се подчини?
— Тя е по-голямата ми сестра, Хю. Най-голямата ми сестра, ако трябва да съм точна. Освен това бях много развълнувана от завръщането й на планетата Земя, за да мисля трезво.
— Но аз — ние — наистина трябва да я прегледаме, за да се уверим, че действително става дума за пълно възстановяване.
— Удобно ли е да я доведа утре на преглед?
Аманда клатеше глава толкова силно, че косата й се развяваше. Очите й бяха разширени от страх. Лизи също закима.
— Чудесно! — отвърна Олбърнес. Лизи долови неподправеното облекчение в гласа му и се почувства виновна, че го лъже. Някои неща обаче бяха неизбежни.
— Удобно ми е да дойда в „Грийнлон“ към два следобед, за да се видя с вас двете. Часът устройва ли те?
— Отлично. „Ако още сме живи дотогава.“
— Разбрахме се. Лизи, чудя се дали… В този момент ослепително ярка мълния проряза облаците точно над тях и порази нещо от другата страна на шосето. Лизи чу пращенето и усети електричеството във въздуха, както и миризмата на изгоряло. За пръв път й се случваше да е на косъм от смъртта. Размина им се за малко! Писъкът на Аманда се изгуби в чудовищния грохот на гръмотевицата, която последва.
— Какво стана? — изкрещя Олбърнес.
Връзката беше все така добра, но на Лизи й се стори, че разстоянието помежду им се е увеличило многократно. Преди пет години Скот не остави на мира Олбърнес, докато не го склони да се заеме с лечението на Аманда. Изведнъж същият този доктор й се стори далечен и незначителен.
— Гръм и мълнии — спокойно отвърна тя. — Бурята, си я бива, Хю.
— По-добре отбий на банкета.
— Вече отбих, а сега ще затварям, преди по телефона да ме удари ток или не знам какво още. До утре.
— Крилото „Окли“…
— Да. В два. С Аманда. Благодаря за… — В небето проблесна мълния и Лизи се сви на мястото си. Този път обаче мълнията беше по-слаба и гръмотевицата, която последва, макар и доста силна, не заплашваше да спука тъпанчетата й. — … разбирането — заключи Лизи и натисна червения бутон, без да се сбогува. Дъждът не закъсня — небето сякаш я чакаше да довърши разговора си, за да се продъни отново. Всичко побеля. Водните потоци яростно се разбиваха в колата. Не се виждаше предният капак на беемвето, камо ли най-близката пейка.