Жълтите очи на крокодилите

-    Да не го махне?

-    Краката не я държаха, не беше на себе си от вълнение и радост, когато ми го съобщи. В следващите дни все си гледаше в краката, внимаваше къде стъпва, за да не навреди на бебето! Какво да ти разправям...

-    Ще ставам татко, Господи! Жинет, представяш ли си... - прегърна я здраво и стисна главата й.

-    Успокой се, Марсел. Успокой се. Не ща още да оплешивявам!

-    Но това променя всичко! Бях се занемарил, бях престанал да тренирам, да вземам витамини, от днес започвам пак. Ако е бременна, ще се върне... Няма да остане сама с малкия в корема. В кабинета съм складирал какви ли не бебешки дрешки, люлката, количката, помпичката за изцеждане, бебефона, имам дори електрическо влакче! Тя го знае и ще се върне... Няма да ме лиши от тази радост. Тя не е такава! Знае колко държа на детето.

Жинет го погледна с усмивка. Радостта на Марсел дълбоко я развълнува, само дето не беше толкова сигурна, че Жозиан ще се върне. Добре я познаваше, Жозиан не беше от страхливите. Способна бе и сама да си отгледа детето. Вероятно е заделила някакви пари настрана и с подаръците, които й е правил Марсел през годините, ще е подсигурена поне на първо време.

Не каза нищо, надигна се от пейката, но преди да се върне в склада, го накара да се закълне, че нищо няма да каже на Жозиан, ако тя все пак се появи.

-    Пълна тайна, Марсел, заключваш си устата, нали?

Марсел широко прекръсти засмяната си уста и сключи пръсти.

-    Обещай ми, ако ти се обади, веднага да ми кажеш.

-    Ти не си наред! Тя ми е приятелка, няма да я предам.

-    Няма да ми казваш къде е. Само ще ми съобщиш: „Обади се, добре е, наддала е три кила, кръстът я боли, подпира си гърба с възглавнички, умира за захаросани кестени...“ И не забравяй да я питаш дали коремът й е щръкнал като за момченце, или е закръглен като за момиченце... Кажи й също да се храни добре, да яде червено месо, да си ляга рано, да спи по гръб, за да не го смачка...

-    Ох, Марсел! Не смяташ ли, че малко прекаляваш?

-    И най-важното, кажи й, че банковата й сметка ще се пръсне по шевовете! Главното е да не се лишава от нищо, душичката ми тя! Да се пази!

-    Слушай, Марсел, родила съм три. И съм жива и здрава. По-спокойно!

-    Страх лозе пази. Тя не е свикнала да си почива! Дано не вземе да се преумори.

-    Връщам се да бачкам. Не ми плащаш да вися и да чакам на телефона, нали?

Марсел бодро скочи, прегърна глицинията и я разцелува. Дъждовните капки опръскаха лицето му. Сякаш плачеше от радост.

Ирис намръщена хвърли списанието на масичката. Беше паднала в капана. Прие журналистката вкъщи, почерпи я с чай и с лимонов сладкиш с глазура, поднесени от Кармен на голям резбован дървен поднос от „Браун & Бърди“, и отговори на въпросите й спокойно и небрежно. „Всичко беше идеално, бих могла да извикам „камера“ и да направя филм! 14-и кадър. Кабинетът на писателката, краят на един есенен ден: поканила е журналистка в дома си. На пода е разпиляла книги, листове, оставила е отворен бележник с писалка върху него и е пуснала тиха музика, джаз, дрезгавият глас на Били Холидей.“ Всичко беше чудесно замислено и осъществено. Така поне си мислеше...