Владетелят на кулата

— Дворецът е в руини — каза Дарена, бледа като платно, очите ѝ бяха зачервени от плач. Гласът ѝ обаче бе ясен и не трепереше. — Улиците са пълни с трупове, пристанището — с волариански кораби. Хора в окови, стотици, чакат на кейовете.

Вейлин бе свикал съвет в стаите си на горния етаж. Капитан Адал стоеше до прозореца със скръстени на гърдите ръце. Брат Келан, който присъстваше по настояване на Дарена, слушаше с изопнато от тревога лице. По покана на Вейлин беше дошъл и брат Холун от Четвъртия орден — стискаше куп свитъци и зяпаше Дарена с неприкрит ужас. Тя бе отхвърлила предложението на Вейлин да измислят някакъв начин да скрият дарбата ѝ от онези, които все още не знаеха за нея. „След онова, което видях — бе казала, — тайните вече са безсмислени и безполезни. А и отдавна подозирам, че повечето от хората тук вече се досещат какво мога да правя.“

Брат Харлик седеше в ъгъла. Макар да бе назначен за архивар на кулата, не водеше протокол на съвета. Вейлин знаеше, че ще запомни всяка казана дума и ще я запише по-късно. Алорнис седеше до Вейлин, стиснала силно ръце да скрие тремора, който беше започнал още предната вечер. „Тревожи се за Алуциус — помисли си той. — И за майстор Бенрил.“

— Кралската гвардия? — попита той Дарена.

— Не видях и следа от тях, милорд. Личеше си, че градската стража се е опитала да даде отпор на няколко места, но без успех.

— Кралят? Принцеса Лирна?

— Задържах се възможно най-дълго над двореца, но видях само трупове и опожарени руини.

Вейлин кимна и тя седна, а брат Келан побърза да хване ръката ѝ, когато тя увеси глава от скръб и умора.

— Капитане — каза Вейлин. — С какви сили разполагаме?

— Досега над две хиляди се отзоваха на мобилизацията, милорд. Останалите би трябвало да пристигнат до седем дни. В момента Северната гвардия наброява три хиляди, а когато пристигнат отдалечените взводове, ще достигне пълния си състав. Предвид разстоянията това може да отнеме повече от две седмици.

— Не е достатъчно — каза Дарена. — Армията, която видях, надвишава нашите сили пет или шест пъти, дори ако сеорда и еорилите се отзоват на призива.

— Да разширим мобилизацията — каза Вейлин на Адал. — Всички мъже, годни да носят оръжие, включително миньорите и рибарите.

Адал кимна бавно.

— Ще се заема, милорд — каза той, но после стисна зъби, сякаш се колебаеше дали да не каже още нещо.

— Проблем ли има, капитане? — попита го Вейлин.

— Вече е налице известно недоволство, милорд. Сред хората.

— Недоволство?

— Не искат да участват — каза брат Келан, когато Адал се поколеба отново. — Половината са родени тук и никога не са виждали Кралството. Останалите ще са най-доволни, ако никога повече не го видят. И питат, не без основание, защо да се бият за земя, която не им прати никаква помощ, когато се изправихме срещу Ордата. Смятат, че тази война не е тяхна.

— Ще стане тяхна, когато воларианците дойдат тук — каза Дарена, преди Вейлин да е дал воля на гнева си. — Видях душите им и те пламтят от алчност и похот. Няма да се спрат при Варинсхолд, нито при Кумбраел или Нилсаел. Ще дойдат тук и ще ни вземат всичко, а онези, които не убият, ще поробят.