Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Ще бъда крал. — Той пак обръща поглед към града зад прозореца. — Ти не виждаш всичко!
Тримата стоят мълчаливо в сумрака на онази стая в кулата, където само формата на прозореца, очертана със слънчева светлина върху пода, изглежда жива. Нещо ме човърка — чувството, че би трябвало да съм някъде, би трябвало да правя нещо.
— Събуди се.
Оглеждам се да видя кой от тях го е казал, но и тримата са потънали в собствените си мисли.
— Събуди се.
Спомням си тъмната улица, прокрадващите се мъртви твари, лежащата на пътя вещица.
— Събуди се!!!
Опитвам да се събудя, заповядвам на очите си да се отворят, напрягам всяка трошица решителност да изплюя кръвта от устата си и да се отърся от оковите на бабините спомени.
— Събуди. — Отворих очи и се взрях нагоре към Хенан. — Се. — Последната дума я изрекохме заедно. Паниката ме накара да се изправя бързо и залитнах от едната страна на уличката към другата, посягайки за опора към стената на някаква къща. Имах чувството, че половината от мен още е в онази кула. — Колко време мина?
— Цяла вечност! — Хенан вдигна очи към мен, лицето му беше мръсно и набраздено от тревога. Беше спасил фенера при падането ми, макар да изглеждаше доста очукан.
Вдигнах поглед към небето — все още кадифено и осеяно със звезди.
— Не може да е било повече от час, нали? — Заклинанието на Кара можеше да ме остави да лежа със седмици. Нарочно ли го беше замислила така? Може би податливостта ми към него намаляваше. — Два часа?
Хенан сви рамене.
— Хайде. — Грабнах фенера и тръгнах напред. Гласовете на Гариус и Червената кралица ме следваха, звучаха някъде дълбоко зад въображението ми.
Забързах. Взимах завоите наслуки и свалях капака на фенера само когато пред нас се изпречеше някакво препятствие — през останалото време изкривеният капак пропускаше достатъчно светлина, за да не се блъсна в стените. Бях забил поглед в петното светлина пред мен — озърнех ли се към мрака, виждах очертанията на стаята на Гариус, наложени върху него. По онова време той не изглеждаше чак толкова уродлив, но със сигурност знаеше, че никога на никой трон не е седял такъв деформиран крал като него. И все пак детските надежди имат сила, която възрастните трудно могат да си представят. Децата носят своите крехки мечти пред себе си, в двете си ръце, чакайки светът да ги спъне.
Тичах, а подир мен се носеха чужди животи и мечти, и всеки път, щом забавех ход, те ме настигаха и се развилняваха около мен, за да изпълнят нощта, и ми се налагаше да газя сред образи, миризми, спомени за докосване, борейки се през цялото време да не ме завлекат надолу и да ме потопят в някой от онези безкрайни сънища, които ме тормозеха по пътя ми на юг.
Постепенно виденията отслабнаха и стигнахме до по-широки улици, където въпреки късния час все още се мяркаше по някой човек. Утрото не можеше да е далеч и имах чувството, че мога да възпирам спомените, разбудени от кръвта ми, поне докато не ми се наложи да заспя — а какви сънища щяха да ме навестят тогава, не можех да кажа. Сагеус щеше да е принуден да се бори с магията на Кара, ако искаше място на сцената. Дръпнах Хенан от едната страна на пътя и седнах, опрял гръб на стената.
— Ще чакаме утрото. — Не казах какво ще правим, като дойде. Най-вероятно щяхме да бягаме, но поне звучеше като някакъв план.
Можех да взема от Хенан двайсетте двойни флорина. Фактът, че златото поначало си беше мое, ми даваше лесно оправдание. Можех да взема парите на момчето, да оставя Кара да лежи в несвяст в уличката, да си купя кон и да препусна към хълмовете. Трябваше да го направя. Трябваше да хвана Хенан за глезените и да изтръскам от него флорините си. Вместо това зората ме завари да се взирам през Патрицианската улица към високите бронзови порти на Кулата на мошениците и сребристостоманената грамада на механичния войник, стоящ на пост пред нея.
Утрото напредваше бавно по улицата. Сигурен съм, че някой учител веднъж ми беше казал, че денят идва с хиляда мили в час, но винаги когато гледах, ми се струваше, че пълзи. Върхът на бронята на войника улови първия светлик и запламтя.
— Ето. Казах ти. Нищо не можем да направим. — Стиснах Хенан за рамото и го дръпнах назад в сенките на близката пряка. Той ми хвърли кисел поглед. Още не ми беше простил, задето го хванах за глезените и се опитах да изтръскам флорините си от него. Провалих се по две причини. Първо, той се оказа по-тежък, отколкото си представях, и успях да го разтръскам съвсем за кратко, като през повечето от това време главата му беше на земята. Второ, беше имал предвидливостта да скрие всичкото злато. Вероятно го бе скътал някъде, когато потънах в онзи сън от видения. Обясних му колко ужасно недоверчива е тази постъпка и че е обида не само към моята кралска особа, а и към Червения предел като цяло. Копеленцето само стисна устни и пренебрегна всичките ми доводи. Някои биха казали, че мога да виня само себе си, след като съм го учил да шмекерува на карти, съветвал съм го да взема винаги парите и съм споделял с него вижданията си за заменимите приятели. Това не е онзи вид обучение, който създава доверие към учителя. Разбира се, на такива хора бих отвърнал „затваряйте си плювалниците“ и бих добавил, че Снори е виновен, задето пълнеше главата на момчето с ония глупости, че никога не бивало да изоставяш другар, и задето спретна онзи абсурден „последен отпор“ с дядото на Хенан в Осхайм. Както и да е, момчето беше скрило парите и не смятах да му извивам ръката, докато ми каже къде са. Е, добре де, наистина му извих ръката, но недостатъчно, за да признае къде е златото ми. Хенан се оказваше по-жилав от очакваното, а и аз може да му извивах ръката, но не исках да я счупя. Или поне не преди да съм сигурен, че ще получа отговора. А не бях сигурен.