Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Накрая стигнахме до компромис. Разбрахме се да го отведа до Кулата на мошениците и да му покажа колко невъзможно е това, което иска от мен. В замяна, щом се убедеше в думите ми, той щеше да ми върне парите, да купим кон и да го пришпорваме до смърт по пътя към Вермилиън с надеждата да получим помощта на Червената кралица за освобождаването на Снори и Тутугу.
— Може да има заден вход — изсъска Хенан.
— И да има, знаеш ли какво ще ни чака там? — прошепнах в отговор. Не бях сигурен защо шепнем, но пасваше на настроението ни. — Стражи. Това е целият смисъл на затворите. Стражите и вратите.
— Ами да идем да видим — каза той. Вече от часове гледахме как стражите правят своите обиколки, понесли фенери и с мечове на кръста. Нямаше да изглежда по-различно на дневна светлина или от друг ъгъл.
Не пуснах рамото му.
— Виж, Хенан. Искам да помогна. Наистина. — Не беше вярно. — Искам Снори и Тутугу да излязат оттам. Но дори да имахме петдесет въоръжени мъже, съмнявам се, че бихме постигнали нещо. А аз нямам даже меч.
Усетих как момчето оклюма в хватката ми. Може би сега, на светло, най-после приемаше онова, което му бях повтарял отново и отново в мрака. Съжалявах го. Съжалявах и себе си. Съжалявах Снори и Тутугу, разпитвани в някоя озарена от факли стая, но честно казано, просто нямаше какво да се направи. Снори бе подпечатал съдбата си, когато реши да запази ключа и да потегли на своята безумна мисия. Истината беше, че в деня, когато Свен Скършигребло му каза, че семейството му е мъртво, на Снори престана да му пука дали ще живее, или ще умре. А работата е там, че когато на някой не му пука дали ще живее, или ще умре… ами… умира.
— Не можем да стоим тук дълго — казах. — Ако спрем да се движим, вещицата ще ни намери.
— Не я наричай така. — Хенан се намръщи.
Докоснах подутия си нос.
— Добре де, проклетата вещица. — Бях сигурен, че го е счупила.
— Тя просто иска да занесе ключа на сигурно място — каза той. — Не е по-лоша от теб. Поне беше готова да помогне на Снори, когато можеше…
— Не била по-лоша от мен ли? Тя е вещица и иска да даде ключа на още по-лоша вещица! — Започвах да си мисля, че единствената причина Хенан да я цапардоса е, че знаеше, че аз мога да бъда купен.
— Дядо ми разправяше приказки за Скилфар. Никога не ми се е струвала особено зла. Помогнала е на доста хора. — Хенан сви рамене. — Ти на кого искаш да дадеш ключа?
— На кралицата на Червения предел! Няма да обидиш баба ми, надявам се?
Момчето ми хвърли мрачен поглед.
— И ключът ще е в безопасност от вещици в ръцете на баба ти, така ли?
Отворих уста, после я затворих. Кара явно беше разправяла на момчето за Мълчаливата сестра. Хвърлих поглед през рамо. Сенките още бяха достатъчно плътни, за да скрият множество грехове — всякакви вещици или мъртъвци биха могли да се промъкват към нас, докато губим време да гледаме затвора.
И все пак фактът, че всички сухи кокали в града не са се струпали около нас през нощта, изглежда, сочеше, че Мъртвия крал не може да проследи ключа с голяма точност. Може би узнаваше местонахождението му само когато той се озове в близост до някой труп. В повечето градове призори би имало достатъчно пресни трупове в канавките, за да представляват проблем, ако почнат да изпълзяват оттам. В Умбертиде обаче престъпленията с насилие бяха изненадващо малко — предполагам, че жителите му са прекалено заети с по-доходоносните разновидности. Надявах се, че освен ако някой не се строполи мъртъв в краката ни, ще сме в достатъчна безопасност, стига да си отваряме очите, особено през деня. Кара обаче ни беше открила доста бързо след бягството ни. Беше наложила на ключа заклинание, за да го скрие — изглеждаше доста вероятно да му е наложила и друго, за да го намери. Все пак магията ѝ не можеше да е чак толкова силна, иначе щеше да намери начин да се добере до Хенан в затвора за длъжници… освен, разбира се, ако прикриващото заклинание не скриваше ключа дори от нея… главата ми се замота от всички тези възможности и открих, че вместо това си представям извивката на устните ѝ и изпитвам дълбоко чувство на несправедливост и измяна. Никоя от приказките, които си бях разказвал за Кара и мен, не свършваше така…