![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
Рейчъл си пое дъх. Не можеше да отвори капаците на фенера си, но беше благодарна, че на стълбите гори мъждива факла.
С приближаването на шума приближаваше и усещането за студ — мраз до кости, като да излезеш от топла стая направо на зимния вятър. Рейчъл се разтрепери неудържимо. През открехнатата врата видя две обвити в черно фигури. Тихият им разговор, който едва започваше да се чува, внезапно спря. Единият се обърна и Рейчъл зърна за миг бледото му лице. Сърцето й подскочи, сякаш спря да бие. Беше един от онези — Белите лисици! Той пак заговори на спътника си с тих, странно мелодичен глас, после погледна назад по стълбите, откъдето току-що бяха слезли. Нови стъпки прокънтяха по стълбите.
„Идват още!“
Въпреки ужаса от движението и всичко, което би могло да вдигне шум, Рейчъл започна да отстъпва. Бе вперила поглед в открехнатата врата, молеше се онези да не я забележат и опипваше зад гърба си за задната стена. Направи няколко крачки назад — цепнатината на вратата се превърна само в една отвесна линия жълтеникава светлина, — но ръката й все още не напипваше нищо. Най-после Рейчъл спря и се обърна, ужасена от мисълта, че може да се блъсне в нещо и да го катурне с трясък.
Не беше стая. Стоеше в началото на коридор, който водеше надалече в мрака.
Спря и се помъчи да помисли. Нямаше смисъл да остава тук, особено с цял куп от онези създания зад вратата. Голата каменна стена не предлагаше скривалища и тя знаеше, че всеки миг може неволно да изтрака с нещо или, по-лошо, да припадне и да се строполи шумно на пода. А и онези същества можеха да останат тук и да чакат като гарвани на клон. А после можеха да нахълтат в коридора! Ако тръгнеше сега, поне можеше да намери по-хубаво място да се скрие или някой изход.
Заситни по коридора, като провличаше ръка по стената — какви ужасни, кирливи неща усещаше под пръстите си! — и държеше затъмнения фенер пред себе си с другата си ръка, като внимаваше да не го блъсне в камъка. Тънкото резенче светлина от вратата изчезна зад един завой на коридора и я остави в пълна тъмнина. Рейчъл внимателно повдигна капака на фенера — един лъч изскочи и заблестя по плочите пред нея — и бързо тръгна напред.
Вдигна високо фенера и впери очи в тъмния коридор отвъд езерцето светлина. Нямаше ли край лабиринтът от коридори в замъка? Бе смятала, че познава целия Хейхолт, но последните няколко седмици бяха донесли откритие след откритие. Сякаш имаше още цял замък под по-долните етажи, които някога бяха границата на опита й. Дали Саймън бе знаел за тези места?
Мисълта за момчето беше мъчителна, както винаги. Тя поклати глава и се затътри напред. Все още не се чуваха преследвачи, но нямаше смисъл да стои тук и да чака.
Но имаше проблем, разбира се: щом не смееше да се върне, къде щеше да отиде? Отдавна беше престанала да вярва на способността си да се ориентира в този лабиринт. Ами ако завиеше в погрешна посока и останеше завинаги да броди в тъмното, ако се загубеше и умреше от глад?
„Глупачко, просто върви по този коридор и отбележи мястото, ако завиеш. Тогава винаги ще можеш да намериш площадката и стълбището“.
Тя изсумтя — същото пуфкане, което докарваше много от новичките камериерки до циврене. Рейчъл разбираше от дисциплина — а и самата тя имаше нужда от дисциплина този път.
Нямаше време за глупости.
Все пак беше странно да се скита из тези пусти непознати коридори. Малко приличаше на казаното от отец Дреосан за Чистилището — мястото между Ада и Рая, където душите на мъртвите чакали Деня на Отсъждането и където оставали неопределено дълго, ако не били достатъчно лоши за Ада, но не били готови и за Рая. Тази мисъл никак не й хареса. Тя обичаше разликите да са ясни и праволинейни: правиш зло — ще си прокълнат и ще гориш. Живееш праведно и строго спазваш повелите на Ейдон — литваш към Рая, пееш и оставаш завинаги под вечно сините небеса. Това средно място, за което бе разказвал свещеникът, изглеждаше просто неприятно тайнствено. Богът, когото Рейчъл почиташе, не би трябвало да прави така.
Светлината на лампата падна на стена пред нея: коридорът беше свършил с перпендикулярно разклонение, което значеше, че ако иска да продължи, трябва да завие надясно или наляво. Рейчъл се намръщи. Ето, че вече й се налагаше да напусне правия път. Това не й харесваше. Въпросът беше смееше ли да се върне назад, или дори да остане в коридора? Не смяташе, че е отишла твърде далече, откакто бе напуснала стълбището.