Нови римски разкази [bg]

- Господин Джустино... кажете ми да... Не може да не ми кажете да.

- Но какво?

- Вие сте толкова добър, няма да ми откажете двайсетте хиляди, от които се нуждая.

Извадих от устата си кичур коса:

- Такава е съдбата, госпожице Елвира, при всяко наше виждане вие плачете и искате пари.

Продължи да плаче горчиво:

- Искам ги от вас, защото вие не сте като другите, вие сте различен.

- По балама ли?

- Не говорете така, аз съм с висока температура, почти в делириум, а вие ме измъчвате... вървете си, да, вървете си.

Беше си заровила главата в чаршафите и оттам се разнасяха ридания и несвързани думи. Извадих от портфейла си две банкноти по десет хиляди, сложих ги върху възглавницата и излязох на пръсти.

И какво съвпадение: същата вечер, само защото беше карнавалът, се оставих приятелят ми Костантино да ме измъкне от къщи и да ме заведе в клуба на Фюмаролите46 край Понте Милвио. Още при слизането по стълбичката към Тибър откъм цялостно осветения понтон се чуваха шумна музика и гласове, които будеха предварително желанието за танци, дори по стъпалата, целите в екскременти. Костантино вървеше пред мен:

- Вече танцуват... навярно е онова доста едро момиче, Елвируча. Представя номер с приятеля си, един пелтек първа категория, но е буден и симпатичен.

При името Елвируча ме прободе предчувствие. И действително, щом надникнахме в заведението, веднага я видях, моята

Елвируча, която умееше тъй лесно да плаче, а тази сутрин беше с висока температура и почти в делириум. Обкръжена от поклонници, пляскащи с ръце, тя и приятелят и се изявяваха като майстори в дяволска самба. Каква живост, какво веселие, какво умение. Той беше груб блондин с лице по-червено от пуловера му. Как я водеше Елвируча, как я караше да скача! Ту на една, ту на друга страна, после я превърташе откъм гърба си, а след това пред себе си, хващаше я през талията и я вдигаше с главата надолу и крака във въздуха.