![Нови римски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/9/1/novi-rimski-razkazi-bg-download.jpg)
Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Един ден седяхме на дигата на Тибър и както обикновено се надлъгвахме кой от кого с по-големи измислици. Уго скочи:
- Абе, нима ще си прекараме живота в дрънкане, без да направим нищо?
Съгласихме се, че наистина трябва да направим нещо. Тогава Уго мина от приказки към дела
- изложи пред нас плана си с една дума: моторизация.
- Стоим си все тук, между Маляна, гарата на Трастевере и Монтеверде. Парализирани сме, защото нямаме средство за придвижване. Щом се моторизираме, ще решим. Но междувременно първо трябва да се моторизираме.
Предложението се хареса, защото бяхме все синове от бедни семейства и у всеки от нас тлееше желанието да има мотор. Но как да се моторизираме? Уго веднага изтъкна, че при изобилието от моторни превозни средства в Рим единствената трудност е изборът. И ние, макар и да разбрахме, че в този случай избор означава кражба, не промълвихме нито дума.
Относно избора обаче не бяхме съгласни. Паскуалино, най-големият от всички, кротък тип и тарикат, настоя за мотор: всеки щеше да си осигури по свой начин мотор и после, давай, с целия орляк по улиците на Рим. Серджо, дребничък брюнет, син на точилар, ентусиаст, преливащ от въображение, предложи да „изберем“ една от огромните американски коли, дето стоят паркирани по Виа Венето, но веднага бе париран от съображения за скъпата и поддръжка. Аз мълчах, защото честно казано, идеята за „избора“ не успяваше да заличи в паметта ми истинското значение. Джиджи, слугата на Уго, извика заслепен:
- Оставете шефът да говори.
До този момент Уго стоеше презрително настрана. Сега излезе напред и си каза думата: нужна е малолитражка по две причини - малолитражките не се различават, защото всичките са еднакви, и харчат малко гориво. Но Паскуалино настоя:
- Да направим така тогава: аз ще взема мотор, а вие - малолитражка. Четирима сте, за мен и без това няма място.
Уго спокойно го изобличи:
- Горкото пиленце, иска ти се, а? Ние да рискуваме, а ти да се отървеш само с конско от зет си?
- Абе, какво говориш?
- Нали зет ти има мотор? Мислиш, че не знам ли? Ти ще си направиш „избора“ вкъщи.
- Но аз...
- Млъквай! Тук заповядвам аз. Ясно?!
Паскуалино наведе глава и всички се съгласихме за малолитражка.
Следващият ден беше съвсем подходящ: студено, но много слънчево, с ясно небе, докъдето поглед стига, а където свършваше, беше розово - признак за трайно хубаво време. С изземването имахме късмет: една сива малолитражка спря на безлюдна отсечка на Е 42, от нея слязоха момче и момиче и веднага се скриха в гъсталака в търсене на закътано място.
- Скачайте, момчета, те мислят за любов, няма да се усетят - ободри ни Уго и излезе иззад храстите, където се криехме.
Изтича пръв, качи се, направи ни знак с ръка. Ние веднага се затичахме и се хвърлихме вътре като риби, напъхахме се всички едновременно през четирите врати. Уго запали мотора и колата тръгна.
Най-напред поехме към Рим - никога не си бяхме позволявали подобно удоволствие. Пътувахме главно с автобус или трамвай. Оставаше да удовлетворим всички: Паскуалино държеше да види Форо Италико, Серджо - „Сан Пиетро“ и Колизеума, Джиджи - Виа Венето, а Уго, кой знае защо - гарата; все познати неща, но едно е да отидем там пеша, друго - с кола. Докато колата се носеше като ракета от единия до другия край на Рим, ние, напъхани вътре един върху друг, лудеехме от радост, не пестяхме ругатни, ръгане, викове. Подигравахме най-вече Серджо, защото открихме, че единствен не познава добре Рим; по-точно казано, никога не бе напускал квартала. За „Сан Пиетро“ например, Уго му обясни съвсем сериозно, че катедралата е построена толкова голяма, за да побере всички римляни - нито един повече, нито един по-малко
- изправени един до друг. И Серджо повярва.
- А чужденците? - попита след малко подозрително.
Те всички стоят на площада, извън църквата; съвсем естествено, те не са римляни. Разхождахме се надлъж и шир в „Сан Пиетро“, сред онези толкова внушителни колони, по пода като пустиня; след това излязохме в индийска нишка и отидохме право в Колизеума; но преди това за малко надникнахме от терасата на Джаниколо47 и Уго, запознат с всичките забележителности на Рим, ни посочи оттам паметника на Виторио Емануеле, замъка Сант’Анджело и съвсем долу, под нас, затвора Реджина Коели.