Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Тази снизходителност беше необходима, защото постоянно се виждаха заставени с някоя и друга ободрителна и отвличаща вниманието дума да прогонят мълчанието, което се възцаряваше на семейната маса в трапезарията, когато например директорът се занимаваше прекалено закачливо с бузите и мишците на Ерика, когато в разговора поискваше да се осведоми дали портокаловият мармалад е сладкиш — казваше с нагло натъртване „златкиж“ — или когато изказваше мнение, че „Ромео и Жулиета“ било пиеса от Шилер. Тия неща той казваше с голяма живост и твърдост, като безгрижно триеше ръце и се облягаше косо с горната половина на тялото назад на стола.
Той се разбираше най-добре със сенатора, който съумяваше да направлява ловко разговора върху политика и търговия, без да се случеше някое нещастие. Съвършено отчайващо обаче излезе неговото отношение към Герда Буденброк. Личността на тая дама го озадачаваше до такава степен, че той не беше в състояние да намери тема, достатъчна за две-минутен разговор с нея. Понеже знаеше, че тя свири на цигулка, и този факт му бе направил силно впечатление, той се ограничи върху това — на всяка семейна среща в четвъртък да й задава шеговито все един и същ въпрос:
— Как се чувствува цигулката?
След третия път обаче сенаторшата изобщо не му отговори.
Кристиан от своя страна обикновено наблюдаваше с набърчен нос новия си сродник и на следния ден имитираше подробно държането му и начина на изразяване. Вторият син на покойния консул Йохан Буденброк беше оздравял от ставния си ревматизъм в Йоинхаузен, беше останала обаче известна вдървеност на крайниците, а не бяха изчезнали напълно периодичната „мъка“ в лявата му страна — там, където „всички нерви са по-къси“, — нито останалите смущения, на които се чувствуваше подхвърлен: затрудненията в дишането и гълтането, неправилностите в биенето на сърцето и склонността към паралитични прояви или страхът от тях. Външният му вид също така не отговаряше на човек, който се намираше едва в края на тридесетте. Главата му беше напълно оголяла, само към тила и над слепоочията имаше още малко оредяла червеникава коса, а малките му кръгли очи, които шареха с неспокойна сериозност, бяха хлътнали повече от всякога преди в орбитите си. Но по-огромен и по-кокалест от преди стърчеше неговият голям гърбав нос между мършавите и бледи бузи, над гъстите червеноруси мустаци, свиснали над устата. А панталоните от здрав и елегантен английски плат висяха халтаво около сухите му криви нозе.
От завръщането си у дома той обитаваше както някога една стая край коридора на първия етаж в майчината си къща, но прекарваше по-голямата част от времето си в клуба, отколкото на „Менгщрасе“, защото животът му тук не беше много приятен. Рикхен Северни, приемницата на Ида Юнгман, която сега управляваше прислужниците на консулшата и ръководеше домакинството, това набито, двадесет и седем годишно селско същество с червени напукани бузи и месести устни, схвана със селския си усет за факти, че не бива да обръща голямо внимание на тоя безработен разказвач на разни истории, който беше ту детински глупав, ту окаян и когото уважаваното лице, сенаторът, поглеждаше пренебрежително с дигната вежда; ето защо тя просто нехаеше, за неговите нужди.
— Ах, господин Буденброк! — казваше тя. — За вас пък съвсем нямам време!
Тогава Кристиан я поглеждаше с набърчен нос, като че искаше да каже: „Не те ли е срам?“ — и си отиваше с вдървени нозе.
— Мислиш ли, че винаги имам свещ? — каза той на Тони. — Рядко. Обикновено трябва да запаля клечка кибрит, за да си легна.
Заяви й също, тъй като парите за дребни разходи, които получаваше от майка си, не му стигаха:
— Лоши времена!... Да, едно време всичко беше другояче! Какво ще кажеш за това: сега аз често трябва да търся назаем пет шилинга, за да си купя зъбен прах.
— Кристиан! — извика госпожа Перманедер. — Недостойно е! С клечка кибрит! Пет шилинга! Поне не го разправяй!
Тя беше възмутена, разярена, оскърбена в най-светлите си чувства, но това не променяше нещата.
Петте шилинга за зъбен прах Кристиан заемаше от стария си приятел Андреас Гизеке, доктор по двете права. Той имаше щастие с това приятелство и то му правеше чест, защото адвокатът Гизеке, този бонвиван, който умееше да пази достойнството си, през последната зима, когато старият Каспар Йовердик кротко склопи навеки очи и доктор Лангхалс зае мястото му, беше избран за сенатор. Това обаче не оказа никакво влияние върху неговия начин на живот. Всички знаеха, че след женитбата си за една от госпожиците Хунеус той стана собственик на голяма къща в центъра на града, но притежаваше и в предградието Санкт Гертруд оная малка, обраснала със зеленина и гиздаво наредена вила, в която живееше сам-самичка една още млада и извънредно хубава дама с неопределено потекло. Над входната врата блестеше с красиви позлатени букви думата „Квисисана“[87] и тихата къщица беше известна в целия град под това име, което всички произнасяха с много меки „с“-та и много тъмни „а“-та. Но Кристиан Буденброк, като най-добър приятел на сенатор Гизеке, бе си създал достъп в „Квисисана“ и бе постигнал успех по същия начин, както в Хамбург у Алина Пуфогел и при подобни случаи в Лондон, във Валпарайзо и на много други точки по земята. Той бе „разказвал малко“, бе се показал „малко мил“ и сега влизаше и излизаше в зелената къщица също така редовно като самия сенатор Гизеке. Не е известно дали това ставаше със знанието и съгласието на последния, положително е обаче, че Кристиан Буденброк получаваше в „Квисисана“ напълно безплатно същото приятно развлечение, за което сенатор Гизеке трябваше да плаща с едрите пари на своята съпруга.
87
(итал.) Тук се оздравява