Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Озъбен, тролокът се хвърли върху него и зави на някакъв груб език, непостижим за човешки устни. Мат завъртя копието си като кривак, изби странично тежкото извито оръжие, след което заби дългото острие в туловището на съществото. Ризницата се разцепи под изкованата със Сила стомана, тролокът с козята муцуна се прегъна с дрезгав рев, а Мат издърпа оръжието си и сви настрани, докато чудовището рухваше пред него.
Навсякъде около него айилците, полуоблечени или голи, но всички забулени, с биеха с тролоци с космати глигански зурли, вълчи муцуни или орлови клюнове, някои с рогати глави или с черни пера по мишците, размахващи странно извитите си мечове и увенчани с шипове топори, дълги тризъбци и копия. Тук-там някой от тях мяташе с огромен лък стрели с размери на къси копия. Редом с тролоците се сражаваха и мъже, облечени в груби палта и с мечове. Те крещяха отчаяно, докато падаха сред трънливите храсти:
— Самаил!
— Самаил и Златните стършели!
Мраколюбците наистина гинеха, повечето веднага след като влезеха в схватка с айилците, но тролоците умираха по-бавно.
— Не съм никакъв проклет герой! — изрева Мат по-скоро на себе си, докато се биеше с един тролок с меча муцуна и космати уши, третия поред. Чудовището размахваше секира с дълга дръжка, с щръкнали по нея половин дузина шипове, и бляскав меч, достатъчно голям, за да разсече цяло дърво, и ги въртеше като играчки в огромните си длани. Мат се въвличаше в такива истории само защото беше близо до Ранд. Иначе единственото, което искаше от живота, беше хубаво вино, игра със зарове и две-три хубавици около него. — Не ща да ме забъркват в това! — Особено след като и Самаил се бе появил тъдява. — Чу ли ме?
Тролокът рухна с прерязано гърло и той се озова пред един мърдраал, който тъкмо довършваше двама айилци, скочили му едновременно. Получовекът приличаше почти на човек — бял като тесто, брониран с черни метални люспи като на змия. И също така се движеше като змия — без кости, гъвкав и бърз, а черният му плащ оставаше неподвижен, колкото и мълниеносно да се мяташе насам-натам. И нямаше очи. Само гладка като черупка на яйце кожа на мястото на очите.
Безокият поглед на чудовището се извърна към него и той потръпна. Страх се просмука в костите му. „Погледът на Безокия е страх“, казваха в Граничните земи, а те разбираха от това, след като дори айилците признаваха, че погледът на мърдраал ги смразява до мозъка на костите. Това беше основното оръжие на гадината. Получовекът се понесе към него в плавен бяг.
Мат с рев се спусна насреща му и копието в ръцете му се завъртя като бойна тояга, сякаш се раздвижи само. Проклетата гадина носеше меч, черен като плаща й, изкован в ковачниците на Такан-дар, и ако това нещо го порежеше, беше си жив умрял, освен ако Моарейн не се появеше бързо с нейното Церителство. Но имаше само един сигурен начин да сразиш Чезнещ. Нападаш право напред и трябва да го сразиш преди той да те е надвил; всяка мисъл за отбрана е все едно да си мъртъв. Не можеше дори да си позволи да извърне поглед встрани към битката, вихреща се около него в нощта.
Мечът на мърдраала затрептя като змийски език, понесе се напред като черна светкавица, за да спре атаката на Мат, и когато изкованата със Силата стомана, белязана с гарвана, срещна метала, излят в Такан-дар, около тях лумна синя светлина и изтрещя като мълния.
Изведнъж сечащият напад на Мат срещна плът. Черният меч и бледата длан, която го стискаше, изхвърчаха настрани, а повторният удар сряза гърлото на мърдраала, но Мат не се спря. Прободе сърцето, сряза жила, после друга, още и още. Отстъпи едва след като съществото се срина на земята и от раните му рукна мастилена кръв. Много време им трябваше на мърдраалите, докато признаят, че са мъртви — този щеше да умре напълно чак към залез слънце.
Мат се огледа и видя, че атаката е приключила. Колкото Мраколюбци и тролоци бяха останали живи, побягнаха. Поне не виждаше около себе си други стоящи освен айилци. Някои от тях също бяха паднали. Той измъкна кърпа от врата на тялото на един Мраколюбец, за да изтрие черната кръв на мърдраала от върха на копието си. Щеше да прояде метала, ако се задържеше дълго.
Тази нощна атака беше пълна безсмислица. Ако се съдеше по телата, които можеше да види, на тролоци и на човеци, никой не бе успял да пробие много извън първите редици на шатрите.
— Какво беше това, което извика? „Караи“, и още нещо. Древният език?
Той се обърна и видя Мелиндра. Беше си свалила булото, но освен шуфата все така нямаше нищо друго по себе си. Наоколо имаше и други Деви, както и мъже, също така оскъдно облечени. Изглежда, изобщо не се притесняваха от това, въпреки че повечето от тях се отдалечаваха към шатрите, без много да се мотаят. Просто нямаха свян, това беше. Никакъв свян. Тя като че ли дори не усещаше студа, въпреки че дъхът й образуваше облачета пара. А той се беше изпотил като нея и сега чувстваше, че направо ще замръзне, след като мисълта за битката за живота му го бе напуснала.