Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Добре, че е била тук — отвърна кротко Моарейн. — Значи не си имал нужда от мен.
Тя не се боеше, в това той беше сигурен. Беше я виждал как връхлита сред Твари на сянката, размахвайки Силата също толкова ловко, колкото Лан въртеше меча си, твърде често го беше виждал, за да повярва, че се е уплашила. Тогава защо не бе притичала, след като бе усетила драгхара? Можеше да я накара да му обясни, да я притисне между клетвата й пред него и неспособността й да лъже открито. Не, не можеше. По-точно — нямаше да го направи. Не би го направил на човек, който се молеше да му позволи да му помага.
— Сега поне знаем защо е бил щурмът долу — каза той. — Да ме накарат да помисля, че там става нещо важно, докато драгхарът ми се нахвърли откъм гърба. Същото го опитаха и в твърдината Студени скали, но и там не се получи. — Само че този път за малко да стане. Ако наистина това бе целта. — Човек би си помислил, че ще опитат нещо друго. — Куладин пред него, Отстъпниците — навсякъде, както изглеждаше. Защо не можеше поне да среща враговете си един по един?
— Не допускай грешката да си мислиш, че ходовете на Отстъпниците са прости — каза Моарейн. — Това може да се окаже фатално. — Тя придърпа робата си, сякаш съжаляваше, че не е по-дебела. — Стана късно. Ако нямаш повече нужда от мен…
Двамата със Стражника го оставиха. Айилците вече се връщаха. Неколцина възкликнаха като видяха драгхара и извикаха на гай-шайн да излязат да го махнат, но повечето само го поглеждаха и се прибираха по шатрите си. Изглежда, вече бяха навикнали да виждат такива неща около него.
Появи се и Аделин с Девите. Те зяпнаха драгхара, повлечен от мъжете в белите роби, и се спогледаха, преди да пристъпят към него.
— Тук нямаше нищо — промълви Аделин. — Цялата атака беше долу. Мраколюбци и тролоци.
— И викаха: „Самаил и Червените стършели“ — добави друга. Както се беше загърнала в шуфата си, Ранд не можа да разбере коя е. По глас му се стори млада: някои от Девите не бяха на повече от шестнадесет години.
Аделин вдиша дълбоко, след което извади едно от копията си и го протегна хоризонтално пред него, с каменно лице. Другите сториха същото — всяка с по едно копие.
— Ние… се провалихме — каза Аделин. — Трябваше да сме тук, когато са дошли драгхарите. А вместо това побягнахме като деца, за да танцуваме копията.
— И какво да правя с тях? — попита Ранд, а Адетин му отвърна без колебание:
— Каквото пожелаеш, Кар-а-карн. Ние сме готови и няма да се възпротивим.
Ранд поклати глава. „Проклети айилци, с проклетия им джи-е-тох.“
— Сега си ги взимате и се връщате да ми пазите шатрата. Ясно? Хайде. — Те се заспоглеждаха и неохотно се подчиниха.
— И някоя от вас да каже на Авиенда, че си влизам вътре, като се върна — добави той. Не смяташе да прекара цяла нощ навън, чудейки се дали е безопасно да влезе. След което бързо се отдалечи по скованата от студ камениста земя.
Шатрата на Ашмодеан не беше много далече от неговата. От нея не се чуваше и звук. Той отметна рязко платнището на входа и нахълта вътре. Ашмодеан седеше в тъмното и хапеше устни. Трепна при появата на Ранд и не го остави да заговори.
— Не допускаш, че съм съучастник, нали? Драгхарите ги усетих, но с тия двата можеше да се справиш и сам. Драгхарите никога не са ми харесвали — изобщо не трябваше да ги създаваме. У тях има по-малко мозък, отколкото и у един тролок. Заповядаш им нещо, а те все налитат да убият това, което им е най-близо. Ако бях излязъл, ако бях направил нещо… Ами ако някой ме забележеше? Ако някой разбереше, че не може да е от твоето преливане? Аз…
— Толкова по-добре за теб, че не го направи — сряза го Ранд и седна с кръстосани нозе в тъмното. — Ако те бях усетил, че си се изпълнил със сайдин отвън, можеше да те убия.
Ашмодеан се засмя плахо.
— И за това си помислих.
— Самаил е изпратил атаката тази нощ. Тролоците и драгхарите поне.
— Не е много в стила на Самаил да си хвърля хората на вятъра — отвърна замислено Ашмодеан. — Но е готов да приеме десет хиляди жертви или десет пъти по толкова, стига това да му носи цената, която смята, че си струва. Може би някой от другите иска да си помислиш, че е бил той. Дори айилците да взимаха пленници… Тролоците не мислят почти за нищо друго, освен да убиват, а Мраколюбците вярват само в това, което им се каже.
— Той беше. Веднъж се опита да ме подмами да го нападна по същия начин, в Серендаар. — „О, Светлина!“ Мисълта се понесе по повърхността на Празнотата. „Казах го за себе си.“ Не знаеше къде се е намирал Серендаар, не знаеше нищо, освен че го бе казал. Думите просто сами се бяха изплъзнали от устата му.