Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Нещо, което чух веднъж — отвърна й той. — Просто ми хареса как звучи. — „Караи ан Калдазар!“ За честта на Червения орел. Бойният вик на Манедерен. Повечето му спомени бяха от Манедерен. Някои от тях се бяха появили в главата му още преди да прекрачи онзи усукан вход. Моарейн твърдеше, че било от Древната кръв, която избликвала. Стига да не бликнеше от вените му.
Тя го прегърна през рамо и тръгна с него към шатрата им.
— Видях те с Нощния ездач, Мат Каутон. — Това беше едно от айилските имена за мърдраал. — Ти си точно толкова висок, колкото трябва да е един мъж.
Ухилен, той плъзна ръката си на кръста й, но не можа да избие картината на битката от ума си. Искаше му се — мислите му бездруго бяха твърде проядени от тези заети от други времена и хора спомени, — ала не можеше. Защо изобщо някой бе предприел такава безнадеждна атака? Само глупак би щурмувал без причина толкова превъзхождаща го сила. Точно тази мисъл не можеше да избие от ума си. Никой не нападаше без причина.
Зовът на птиците събуди Ранд мигновено. Той сграбчи сайдин, отметна одеялата и изхвърча навън без дрехи, само по чорапи. Нощта беше ледена и осветена от далечната луна. Смътни звуци на битка се носеха откъм хълмовете под прохода. Наоколо като разбунен мравуняк пъплеха айилци, затичани в мрака натам, откъдето можеше да се изсипе щурмът тук, в прохода. Предупредителните му сигнали шяха отново да се обадят — Твар на сянката, озовала се в прохода, щеше да предизвика зов на чинка — докато не ги разплетеше на заранта, но сега нямаше смисъл да рискува глупаво.
Скоро проходът отново утихна, гай-шайн си останаха по шатрите — оръжието за тях бе запретено дори сега, — а айилците се завтекоха по местата, където можеше да има нужда от помощта им. Дори Аделин и останалите Деви с нея бяха тръгнали, сякаш знаеха, че ще ги задържи, ако изчакат. Слухът му успя да долови глухо мърморене откъм фургоните близо до градските стени, но нито водачите, нито Кадийр се показаха; не беше го и очаквал от тях. Глухите звуци на битката — мъжки викове, писъци и смърт — идеха от две посоки. И двете долу, много далече от него. Хора се мяркаха и около шатрите на Мъдрите — като че ли се взираха към местата на битката.
Една атака отдолу му се струваше напълно безсмислена. Не можеше да са Миагома, освен ако Тимолан не беше приел Твари на сянката в клана си, а това беше точно толкова вероятно, колкото Белите плащове да си наемат тролоци. Той се извърна към шатрата си и колкото и да беше загърнат в покоя на Празнотата, се сепна.
Авиенда беше излязла сред лунната светлина, увита в одеялото си. Точно зад нея стърчеше висок мъж, загърнат в тъмен плащ; лунни сенки загръщаха хлътналото му лице, твърде бяло и с много големи очи. От това лице се понесе тиха и монотонна песен, а плащът се разгърна в широки кожести криле като на прилеп. Пристъпваща като насън, Авиенда се понесе към чакащата я прегръдка.
Ранд преля и тънък като пръст гибелен плам лумна край нея, като стрела от плътна светлина, и прониза драгхара в главата. Ефектът от по-тесния поток беше по-бавен, но не по-малко сигурен, отколкото с Мракохрътите. Цветовете на съществото се преобърнаха, от черно на бяло, от бяло на черно, и то се превърна в рой искрящи мушици и се стопи във въздуха.
Авиенда се отърси, след като монотонният зов секна, зяпна в последните загасващи частици и се обърна към Ранд, загръщайки се още по-плътно. Ръката й се вдигна и поток от пламък, дебел колкото главата му, се понесе към него.
Слисан, дори без да си помисли за Силата, той се хвърли на земята под бушуващите пламъци. Те замряха мигновено.
— Какво правиш? — викна той гневно, изумен, че Празнотата се бе пропукала и сайдин бе изтекъл от него. Изправи се на нозе и хукна към нея. — Това е върхът на всяка неблагодарност! Току-що спасих живота ти, ако не си забелязала, и дори да съм нарушил някой ваш тъп айилски обичай, изобщо не ме…
— Следващия път — сопна му се тя — ще оставя великия Кар-а-карн да се справя самичък! — Тя се уви непохватно и се напъха в шатрата.
Едва сега той погледна зад себе си. Към втори драгхар, сринал се на земята в пламъци. Толкова се беше ядосал, че дори не беше чул пращенето и пукането на лумналата твар, не беше подушил миризмата на горяща мас. Дори злото в него не бе доловил. Един драгхар убиваше като първо изсмучеше душата, а после и живота ти. Трябваше да се доближи до теб и да те докосне, но това същество лежеше на не повече от две крачки от него. Не беше сигурен доколко омайващата песен и прегръдката на чудовището е опасна за мъж, изпълнен със сайдар, но се радваше, че не му се наложи да разбере.