Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Той вдиша дълбоко и коленичи до процепа на палатката.
— Авиенда? — Не можеше да влезе. Вътре светеше лампа, а доколкото я познаваше, тя можеше просто да си седи, гола. — Авиенда, съжалявам. Извинявам се. Глупак бях, че те навиках така. Трябваше да знам, че няма да ми навредиш, и аз… Аз… Аз просто съм глупак — завърши той отчаяно.
— Много знаеш ти, Ранд ал-Тор — дойде отвътре приглушеният й отговор. — Наистина си глупак!
Всъщност как се извиняваха айилците? За това никога не беше питал. Предвид техния джи-е-тох, ученето на мъжете да пеят и брачните им обичаи, не мислеше, че би могъл.
— Да, такъв съм. И се извинявам. — Този път отговор не последва. — Ти завила ли си се? — Мълчание.
Мърморейки под носа си, той размърда пръстите на краката си върху ледената земя. Щеше да му се наложи да остане навън, докато не се увери, че се е покрила прилично. Без ботуши или палто. Отново се пресегна и сграбчи сайдин, въпреки покварата и прочие, само за да се отърве от стържещия костите му студ.
Трите Мъдри сънебродници се появиха тичешком, естествено заедно с Егвийн, зяпнали горящия драгхар, докато се носеха покрай него, и се загърнаха в шаловете си почти едновременно.
— Само един — промълви Амис. — Благодаря на Светлината, но съм изненадана.
— Два бяха — каза й Ранд. — Аз… унищожих другия. — Откъде накъде трябваше да се колебае само защото Моарейн го бе предупредила да внимава с гибелния плам? Беше си оръжие като всяко друго. — Ако Авиенда не беше убила този, сигурно щеше да ме докопа.
— Усетихме преливането й и затова дойдохме — каза Егвийн и го огледа от глава до пети. Отначало той си помисли, че го проверява дали не е ранен, но тя обърна особено внимание на чорапите на краката му и хвърли поглед към палатката, през процепа на която струеше светлина. — Пак си я ядосал, нали? Тя ти е спасила живота, а ти… Мъже! — Тя поклати отвратена глава, забърса го с полите си и се шмугна в палатката. Веднага след това той чу отвътре приглушен говор, но не можа да долови какво си говорят.
Мелайне дръпна шала си.
— Ако нямаш нужда от нас, трябва да слезем долу да видим какво става. — И тя се забърза, без да дочака другите две.
Баир се изкикоти и двете с Амис я последваха.
— Обзалагам се за кого ще провери първо. Огърлицата ми с аметисти, която толкова ти харесва, срещу твоята гривна със сапфирите?
— Готово. Аз залагам за Доринда.
Старата Мъдра отново се изкиска.
— Очите й все още са пълни с Баел. Първосестрата си е първосестра, но един нов съпруг…
Скоро той престана да ги чува и се наведе към процепа на шатрата. Все още не можеше да чуе какво си говорят вътре, освен ако не долепеше ухо, а това нямаше да направи никога. Със сигурност, след като Егвийн бе вътре, Авиенда щеше да се е загърнала. Но пък от друга страна, както усвояваше бързо айилските нрави, нищо чудно и Егвийн да си беше смъкнала дрехите.
Меко шумолене го извести за приближаването на Моарейн и Лан и той се изправи. Макар да чуваше добре дишането им, стъпките на Стражника бяха почти недоловими. Косата на Моарейн се беше разпиляла по лицето й; тя се беше загърнала в тъмна роба, чиято коприна проблясваше под луната. Лан беше напълно облечен, с ботуши и снаряжен, и загърнат в плаща си, който го превръщаше в част от нощта. Естествено, екотът на битката заглъхваше по хълмовете надолу.
— Изненадан съм, че не дойде по-бързо, Моарейн. — Гласът му прозвуча студен, но по-добре гласът, отколкото той самият. Държеше се за сайдин, бореше се е него и леденият нощен хлад оставаше някак далечен. Усещаше го, усещаше всяко косъмче по ръцете си, как настръхва от студа под ръкавите на ризата, но самия него не засягаше. — Обикновено се озоваваш при мен веднага щом усетиш, че става нещо лошо.
— Никога не съм обяснявала всичко, което правя или не правя. — Гласът й беше загадъчно спокоен както винаги, но Ранд беше сигурен, че се изчервява. Лан изглеждаше разтревожен, макар че при него беше трудно да се определи. — Не мога вечно да те държа за ръчичка. Все някога трябва да тръгнеш сам.
— Е, тази нощ го направих, нали? — По купола на Празнотата се плъзна смут. Казал го беше така, сякаш се беше справил съвсем сам. — Авиенда смъкна ей този едва ли не от гърба ми — добави той. Пламъците по драгхара вече загасваха.