Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Тя бръкна под роклята си.
— Иглите са скъпи и след като оставихме всичко, се погрижих да взема поне игли. — Разкъса подгъва на роклята си и извади тънко навито парче кожа. Разви го и подаде на Ру шест закалени стоманени игли.
Ру примигна.
— Радвам се, че шиенето е толкова важно за теб. Случайно да ти се намира и конец?
— С конците е лесно — каза Хелън. Стана, надигна полата си, измъкна една от фустите си, скъса я със зъби и почна да тегли конци. — Каква дължина ще ти трябва?
— Стъпка и половина — каза Ру.
Тя взе една от иглите, зачовърка в нишките, издърпа една, която й хареса, хвана я и дръпна. Ру очакваше да се скъса, но за негова изненада нишката се отдели здрава и тя измъкна цели три стъпки. Скъса ленения конец и го подаде на Ру.
Ру въздъхна.
— И аз не знам с какво се захващам. — Остави Хелън да вдене нишката и каза:
— Една от вас при главата, а другата да му държи краката да не мърда.
Двете жени се подчиниха — Хелън стисна краката на Луис, а Карли притисна раменете му с ръце, като внимаваше да не пипа раната. Ру почна да шие.
През нощта Луис гореше в треска. Събуди се, колкото да пийне малко вода. Веднъж трябваше да го задържат, когато се опита да издраска лапата, която Ру беше сложил на раната му.
Карли и Хелън седяха в ъгъла, а децата се бяха скупчили около тях и спяха дълбоко. Ру дремеше до вратата с оръжие в ръка.
На заранта Луис изглеждаше по-добре.
— Мисля, че треската мина — каза Ру.
— Ще може ли да издържи пътя? — попита Хелън.
— Не мисля, че е редно, но и не можем да останем тук. Ако онези войници, дето минаха вчера по пътя, са били кралски конници, врагът ще се появи още днес. Ако са били вражески войници, значи вече сме зад фронтовата линия.
Луис отвори очи и прошепна:
— Мога да яздя.
— Жалко, че нямаме нищо за ядене — каза Карли. — Трябва да си възвърне силите.
— С малко късмет, до обед ще стигнем във Вилхелмсбърг — каза Ру. — И ще ядем, докато се пръснем. — Ухили се на децата и те му отвърнаха с плахи усмивки.
Оседлаха конете и с много мъка успяха да наместят Луис на седлото. Ру го попита:
— Искаш ли пак да те вържа?
— Не — каза Луис и примига срещу слънцето. — Ще се справя. — Погледна тежко овързаното си рамо и попита: — Какво си направил?
— Солена вода и лапа — каза Ру. — Как е то?
— Адски сърби.
— Щом сърби, значи е добре.
— Стига да го сърби някой друг — каза Луис.
Ру хвана юздите на коня, а Луис стисна гривата. Децата също се качиха на конете и Ру поведе всички на изток.
Ерик препусна в галоп през града и завика:
— Палете!
Хората в западния край на Вилхелмсбърг затичаха из града и замятаха факли. По-големите каменни постройки щяха да останат само изтърбушени, но сградите със сламени покриви бързо прихванаха огъня.
Докато стигне източния край на града, западната половина беше напълно обхваната от пожара. Ерик изчака всички да излязат от града и каза:
— Да тръгваме.
Още преди изгрев-слънце войниците, струпани във Вилхелмсбърг бяха поели на изток, към един от планинските хребети, който щяха да отбраняват, колкото успееха. Ерик знаеше, че колкото повече се приближават към Даркмоор, толкова повече градчета като това ще срещат — Улфсбърг, Рейвънсбърг, Хале и Готсбъс. Всички щяха да им предложат подслон и провизии, но всички щяха да бъдат подложени на огъня преди защитниците да се оттеглят.
Робърт Д’Лийс яздеше до него и явно се чувстваше неудобно на коня.
— Справяш ли се? — попита Ерик.
— Само мисълта за още един ден ходене пеш в тази жега ме убеждава, че язденето е хубаво нещо, капитане.
Ерик се усмихна.
— Кобилата е кротка. Само не дърпай силно юздата, внимавай и тя ще се грижи за теб. Не забравяй да държиш петите долу.
Ерик се обърна и препусна напред, а магьосникът се постара да не изостава.
Ру беше отчаян. Не му се налагаше да види самия град, за да разбере, че е опожарен — пушеците ясно го показваха.
Сега се опитваше да реши какво да правят: дали да рискуват да доближат горящия град, дали да се опитат да настигнат отстъпващата кралска армия, или отново да поемат на север и да хванат по-малко използвания път за Рейвънсбърг. Изведнъж вик от другата страна на голямата поляна им каза, че са ги забелязали.
Ру веднага вкара групата в гората. Забързаха през дърветата. Стигнаха едно дере, врязващо се дълбоко в хълмовете, първо на север, после — отново на изток. Ру изшътка на децата да мълчат и се върна на бегом с оръжие в ръка. Луис го последва с кама в лявата си ръка. Беше слаб и замаян, но готов да се бие.
Докато Карли, Хелън и децата седяха сгушени в дерето и се мъчеха да усмирят конете, Ру и Луис изчакваха малко преди първия завой.