Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Вие, бизнесмените, не сте спирали да предсказвате, че ще загинем, но не сме… Вярно е, мислеше си той. Не те са били слепи за реалността, а той — сляп за реалността, която сам беше създал.
Не, те не бяха загинали, но тогава кой беше? Кой беше загинал, за да плати за тяхното оцеляване? Елис Уайът… Кен Данагър… Франсиско д’Анкония.
Той посягаше за шапката и палтото си, когато забеляза, че хората в стаята се опитват да го спрат, че лицата им изразяват паника, а гласовете им ечат объркано:
— Какво има, господин Риърдън? Защо? Ама защо? Какво сме казали? Не си тръгвате, нали… Не можете да си тръгнете! Твърде рано е! Не още! О, не още!
Сякаш ги гледаше от задния прозорец на устремен напред експрес, а те стояха на коловоза зад него, размахвайки ръце в безполезни жестове, крещейки неразличими звуци, фигурите им се смаляваха в далечината и гласовете им замираха. Един от тях се опита да го спре, когато се обърна към вратата. Той го отблъсна от пътя си, не грубо, а с просто, гладко движение на ръката си, както човек отмества завеса, и излезе.
Тишината беше единственото, което усещаше, докато седеше зад волана на колата и караше с пълна скорост по пътя за Филаделфия. Това беше тишината на неподвижността вътре в него, сякаш беше научил нещо и сега можеше да си позволи да си почине, без повече душевна дейност. Не чувстваше нищо — нито терзание, нито триумф. Сякаш с многогодишно усилие беше изкачил планина, за да се наслади на далечна гледка, и сега, изкачил върха, беше легнал неподвижно, за да си почине, преди да погледне, свободен да се пощади за пръв път.
Усещаше дългия, празен път, който летеше напред, после завиваше, после отново политаше напред, лекия натиск на ръцете си върху волана и пищенето на гумите по завоите. Но се чувстваше така, сякаш лети по надлез, окачен и виещ се в празното пространство. Хората встрани на пътя, във фабриките, по мостовете и електроцентралите виждаха нещо, което някога е било естествено: чиста, скъпа, мощна кола, карана от уверен мъж, с идея за успех, прокламирана по-високо, отколкото би го направил всеки надпис — от дрехите на шофьора, от експертното му шофиране, от целенасочената му скорост. Те го гледаха как отминава и изчезва в маранята, в която земята се сливаше с нощта.
Той видя завода да се издига в мрака, като черен силует, на фона на червения отблясък. Отблясъкът беше в цвета на горящо злато, а надписът „Риърдън стийл“ стоеше в небето със студения, бял огън на кристала. Той погледна дългия силует, извивките на пещите, застанали като триумфални арки, комините, които се издигаха като тържествена колонада покрай булевард за шествия в имперски град, стрелите, които висяха като гирлянди, крановете, строени като кавалерийски пики, с дим, който бавно се вееше като знаме. Гледката разчупи неподвижността в него и той се усмихна в знак на поздрав. Беше усмивка на щастие, на любов, на отдаване. Никога не беше обичал завода си толкова, колкото в този момент, защото — виждайки го със собственото си зрение, очистено от всичко друго, освен от собствения му ценностен кодекс, в бляскавата реалност без противоречия — той виждаше причината за любовта си: заводът беше достижение на неговия ум, посветено на радостта му от живота, издигнато в рационален свят с рационални хора. Ако тези хора бяха изчезнали, ако светът си беше отишъл, ако заводът му беше спрял да служи на ценностите му, то заводът беше само купчина мъртва скрап, която трябваше да бъде оставена да рухне, и колкото по-скоро, толкова по-добре, трябваше да бъде изоставена, не като акт на предателство, а като акт на преданост към истинското й значение.
Заводът беше на миля пред него, когато малък огнен език улови внезапно вниманието му. Сред всички отблясъци на огъня в обширния комплекс той можеше да каже кое не е на мястото си: този жълт проблясък беше твърде ярък и излизаше от място, където нямаше причина да има огън, от сграда до портала на главния изход. В следващия миг чу сухия пукот на изстрел, после три бързи изстрела в отговор, като ядосана ръка, която зашлевява внезапен нападател.
След това черната маса, която препречваше пътя в далечината, се оформи — не беше просто мрак и не отстъпваше с приближаването му, беше тълпа, която се гърчеше на главния портал и се опитваше да щурмува завода. Той успя да различи размахани ръце, някои с пръти, някои с железни лостове, някои с пушки, а жълтите пламъци на горящо дърво бликаха от прозореца на кабината на портиера, сините пламъчета от изстрели се стрелкаха от тълпата, а отговорите идваха от покривите на сградите; успя да види човешка фигура да се извива и да пада назад от покрива на кола, сетне изви колелата на колата си в пищящ завой й навлезе в мрака на един страничен път.