Драконите на изчезналата луна [bg]

Отровата в думите на Галдар започваше да действа:

— Аз ли взимам решенията или Такхизис? — питаше се той. — Тя ли определя всяка моя стъпка? Наистина ли ме разиграва както си иска?

Неспирният дъжд го мокреше до кости. Студените ветрове го вледеняваха. През последните няколко нощи се бе наложило да спи под открито небе и вече започваше печално да си задава въпроса, какъв е смисълът да продължава, когато в далечината пред него забеляза светлинките на малко градче. Не след дълго достигна някакъв крайпътен хан. Не беше кой знае какво на външен вид, но поне можеше да му предложи покрив над главата, гореща храна, студена вода и — поне се надяваше на това — сведения.

Отведе коня си в конюшнята, почисти го и се погрижи за храната и удобствата му. Чак тогава влезе в хана. Беше късно и ханджията бе в отвратително настроение, задето са го събудили. Мъжът въведе Джерард в общата стая и му показа едно място на пода. Докато рицарят простираше одеялото си, го запита за името на града.

— Градът ни се нарича Тайбърн. На пътя за Палантас.

Джерард не спа добре. В съня си не спираше да се лута из някаква къща в търсене на врата, която така и не откриваше. А когато се събуди доста преди изгрев и се втренчи в тавана над себе си, осъзна, че вече е напълно и всецяло изгубен. Имаше чувството, че ханджията лъже за името и разположението на града, макар да признаваше, че за него е пълна мистерия защо му беше притрябвало на ханджията да го лъже, освен може би защото му се струваше, че всеки, който среща напоследък по пътя си, се опитва да го измами.

Приготви се и се появи за закуска. Настани се на един разклатен стол и бодна няколко пъти безименната маса, която миячката от съседното помещение нарече овесена каша. Джерард напълно изгуби охота за ядене. Главата му се опитваше да се пръсне от тъпа болка. Нямаше сили за нищо, въпреки че не беше вършил кой знае какво, освен да язди без посока през целия предишен ден. Пред него стоеше изборът да постъпи така и днес или да се върне обратно под одеялото. Блъсна настрана кашата и отиде до прозореца, където изтърка част от саждите, полепнали по стъклото, и надникна навън. Продължаваше да ръми.

— Все някога слънцето трябва да изгрее — каза си той.

— Не разчитай на това — обади се нечий глас.

Джерард се озърна. Единственият друг гост в хана беше някакъв чародей, или поне така предполагаше, понеже мъжът бе облечен с кафеникава мантия — цвят, подобен на цвета на съсирената кръв — и черно качулато наметало. Чародеят седеше в една от неголемите ниши и беше съвсем близо до огъня, запален в голямото каменно огнище. Беше болен — най-малкото това можеше да се предположи, понеже кашляше често, кашлицата му звучеше доста зле и сякаш идваше направо от стомаха му. Джерард го бе забелязал още на влизане, ала тъй като беше магьосник, рицарят бе решил да остави пътника на мира.