Драконите на изчезналата луна [bg]

Никакъв отговор.

Прекоси помещението и с един замах разтвори вратата, която водеше към отделението на готвача. Успя да стресне единствено миячката, която потвърди всичките му страхове, като нададе писък и избяга през задната врата.

Джерард се върна в общото помещение.

— Прав си — каза той. — Негодникът е избягал, а прислужницата се разпищя така, сякаш се канех да й прережа гърлото. Най-добре да се махам оттук. — Той протегна ръка. — Искам да ти благодаря. Съжалявам, но така и не те попитах за името, нито пък се представих сам…

Магьосникът не обърна внимание на ръката му. Вместо това взе дървения жезъл, подпрян на комина, и го използва, за да се изправи на крака.

— Ела с мен — нареди му той.

— Благодарен съм за предупреждението — произнесе твърдо Джерард, — но се налага да потегля, и то бързо…

— Няма да успееш да се измъкнеш — рече чародеят. — Вече са прекалено близо. Потеглили са на зазоряване и ще бъдат тук всеки миг. Имаш само един шанс. Ела с мен.

Като се подпираше на жезъла, на чийто връх имаше златна драконова лапа, уловила кристал, магьосникът го поведе по стълбите към горния етаж. В пълна противоположност с крехкия си вид се движеше бързо и решително. Странната му мантия шумолеше около глезените. Джерард се поколеба още само секунда, загледан през прозореца. Пътят беше празен. Не се чуваха нито звуци от приближаваща армия, нито барабани, нито маршируващи крака.

„Кой е този магьосник и защо трябва да му се доверявам? Само защото, изглежда, знае какво мисля, само защото заговори за Такхизис…“

Чародеят спря в основата на стълбите. Обърна се към Джерард. Необикновените му очи горяха от дълбините на сенките.

— Веднъж спомена, че трябва да следваш сърцето си. Какво казва сега сърцето ти, сър рицарю?

Младият войн го зяпна, неспособен да обели и дума.

— Е? — попита нетърпеливо магьосникът. — Сърцето. Какво има в него?

— Отчаяние и съмнение — проговори най-после Джерард с несигурен глас. — Подозрение, страх…

— Нейно дело — отсече чародеят. — Додето тези сенки са в теб, никога няма да видиш слънцето. — Той се обърна и продължи да се изкачва по стълбището.

Сега до ушите на Джерард най-после достигнаха очакваните звуци. Мъже крещяха заповеди, звънтяха снаряжение и стомана. Долният етаж се състоеше от кухня, трапезария и голямата обща стая, в която Джерард беше прекарал нощта. На горния бяха разположени отделените една от друга стаи за удобство на по-заможните посетители, включително и стаята на ханджията, намираща се зад дебела заключена врата.

Магьосникът се насочи право към тази врата. Опита дръжката, установи, че не иска да помръдне, и чак тогава докосна ключалката с кристала на върха на жезъла си. Разгоря се светлина, която едва не ослепи Джерард. Младият войн мига в продължение на няколко дълги секунди, виждайки единствено сини звезди. Когато отново успя да прогледне, чародеят бе отворил вратата, а от ключалката се извиваше струйка дим.