Драконите на изчезналата луна [bg]

— Такхизис! — повтори изумено Джерард. — Откъде си разбрал? — попита тихо, като се приближи и застана до магьосника.

— Познавам я отдавна — отвърна чародеят с шепнещия си, наподобяващ кадифе, глас. — От много отдавна наистина. — Изкашля се и посочи. — Вземи котлето и налей малко гореща вода в онази чаша.

Джерард не помръдна. Вместо това се взираше в ръката на мъжа. Кожата й имаше златист оттенък, който искреше в светлината на огъня като рибешки люспи.

— Да не би освен тъпоумен да сте и глух, сър рицарю? — попита настоятелно магът.

Младият войн се намръщи. Не му се нравеше, че го обиждат, нито, че му нареждат какво да прави, особено когато заповедите излизаха от устата на напълно непознат. Изкушаваше се да пожелае на този чародей приятен ден и просто да си излезе. Само че думите на магьосника го бяха заинтересували живо. Винаги можеше да си тръгне.

Джерард вдигна котлето с една маша и отля гореща вода в чашата. Магьосникът пък изсипа съдържанието на торбичката в нея. Мирисът на сместа удряше право в главата и накара младият войн да набръчка отвратено нос. Преди да отпие, непознатият изчака чаят да се запари добре и леко да изстине.

Джерард си намери стол и го довлече до него.

— Знаете ли къде се намирам, сър? Яздя от дни, без да мога да се ориентирам нито по слънцето, нито по звездите. Всеки, когото запитам за пътя, ми показва различна посока. Ханджията спомена, че този път води до Палантас. Вярно ли е това?

Магьосникът допря чашата до устните си, колкото за една малка глътка, преди да отговори. Качулката му все така се спускаше ниско над лицето, за да държи чертите му в сянка. Джерард имаше усещането, че го наблюдават проницателни светли очи, в които имаше нещо нередно, само че то му се изплъзваше.

— Поне доколкото ми е известно, ханджията ти е казал истината — рече чародеят. — Пътят ще те отведе до Палантас… все някога. Друг би казал, че всички пътища, които минават от изток на запад, биха те отвели до Палантас… все някога. Това, което трябва да те тревожи повече сега, е, че пътят също така ще те отведе и в Джелек.

— Джелек! — възкликна Джерард. Джелек… щабът на Мрачните рицари. Осъзнал, че тревогата му лесно би могла да го издаде, той се опита да прикрие удивлението си с вдигане на рамене. — Какво пък, нека води до Джелек. Защо това трябва да ме интересува?

— Защото в този момент двайсет Мрачни рицари и неколкостотин пехотинци бивакуват точно в Тайбърн. Отправили са се към Санкшън по изискване на Мина.