Смъртта на царете [bg]

Макар че мнозина нямаха търпение да нападнат, всички съобразяваха хода си с предната линия. Несъзнателно оголваха стиснатите си зъби, забравили всичко на света. Всички подтици към насилие, които трябваше да сдържат в градовете, бяха добре дошли в този боен строй и някои от мъжете едва сдържаха смеха си, обзети от странната свобода, която даваше това чувство.

Чу се заповед да спрат и след секунди трещенето на каменометните машини раздра въздуха; огромните съоръжения блъвнаха смъртоносния си заряд. Робите не можеха да избягнат летящите камъни и железа, стотици бяха смазани, метателните машини бяха заредени отново и Помпей зачака да даде повторно сигнал, като облизваше сухите си устни.

След третия изстрел дойде заповед да тръгнат напред. Още един път машините щяха да стрелят над главите им, преди линиите на двете войски да се сблъскат.

Когато армиите се сближиха, легионерите отхвърлиха от раменете си гладката кожа на цивилизацията — остана само дисциплината на легиона и неукротимо надигащото се желание да убиват. През пролуките в предните редици те виждаха неприятеля, който ги чакаше — тъмна стена от мъже, които бяха дошли да изпитат силата на защитниците на Рим. Някои носеха мечове, но други размахваха брадви и коси. Кървави петна по земята бележеха широките пробиви, направени от каменните снаряди на онагрите, но бързо се запълваха от настъпващите бойци.

Юлий усети връзката с хората около себе си — сърцата им започнаха да бият диво, изпълвайки ги със сила и безразсъдна енергия.

— Напред, Първородни! — изкрещя Юлий, обзет от непреодолимото желание да се затича срещу врага с войниците си.

Брут също бе изпълнен със странна радост.

Сякаш сто години минаха, докато прекосят равнината, а после внезапен звук проряза спокойствието — предните две редици хвърлиха копията си и сумтенето им премина в див рев.

Врагът ревеше оглушително и се хвърляше срещу легионерите. Трясъкът на първите схватки заглуши звуците, които дойдоха след него. Тежките римски щитове се устремиха право напред в нападащата редица и ударът на легионерите повали стотици роби. Мечовете започнаха да се забиват във вражеските тела, зашуртя кръв, ръцете и лицата на войниците почервеняха.

Брут беше вдясно от Юлий и той сечеше пред щита му. Кир се биеше сам и с огромната си сила смазваше всеки, който се изпречеше пред него. Юлий и Брут забиваха мечове в телата на врага и всеки техен удар беше смъртоносен. Когато задните редици минеха над труповете, щяха да останат само кървави кости и смазана плът.

Хастатите бяха гръбнакът на армията, мъже с десет години опит, и у тях нямаше страх. Но след малко Юлий започна да усеща лека промяна в скоростта — започнаха да напредват по-бавно. Дори хастатите се уморяваха срещу безчетните врагове и мнозина от задните редици минаха напред, за да запълнят празнините, като прекрачваха и прескачаха гърчещите се тела на мъже, които познаваха и брояха за свои приятели. Рений вървеше с тях. Щитът беше привързан към тялото му със здрави върви. Той убиваше с единични удари, отново и отново поемаше удари по щита си, за да успее да контраатакува. Щитът се огъваше и трещеше под ударите, но издържаше.