Операция „Червена буря“ [bg]

Няколко фактора им пречеха да се откажат. На първо място бе страхът, че съветската дивизия, която бяха наблюдавали, можеше да разшири периметъра си и да ги залови. На никой от четиримата не му се искаше да бъде военнопленник на руснаците. Но страхът им от провал беше още по-силен. Те имаха възложена мисия, а за човек няма по-строг надзирател от собствените му очаквания. След това идваше ред и на гордостта. Един от принципите, които Едуардс беше запомнил по време на обучението си в Колорадо Спрингс, бе, че офицерът трябваше да дава пример на хората си. Морските пехотинци, разбира се, не можеха да си позволят да бъдат надминати от някакъв си „бърсач на крила“. Въпреки че никой от тях не осъзнаваше това, тези причини караха четиримата да продължават да вървят напред единствено за да не бъде наранена гордостта им.

— Ще вали — каза Смит.

— Да, ще имаме добро прикритие — отвърна Едуардс, който все още седеше на земята. — Да изчакаме дъжда. За бога, никога не съм си мислил, че да работиш на дневна светлина, може да бъде толкова трудно. Има нещо странно в това, че шибаното слънце никога не залязва.

— И още как. На всичкото отгоре свърших цигарите — изръмжа сержантът.

— Пак ли ще вали? — изпъшка редник Гарсия.

— Свиквай — посъветва го Едуардс. — През юли тук вали средно по седемнадесет дни, а досега се очертава мокра година. От какво мислиш е пораснала толкова тази трева?

— И вие харесвате това място? — Гарсия беше толкова смаян, че забрави да каже задължителното „сър“. Исландия нямаше нищо общо с родното му Пуерто Рико.

— Баща ми се занимава с лов на раци в Ийстпойнт, щата Мейн. Когато бях малък, излизах с него в морето при всяка възможност и времето винаги беше като това тук.

— Какво ще правим, когато стигнем до онази къща, сър? — Смит отново насочи вниманието към важните неща.

— Ще помолим да ни дадат храна…

— Да помолим? — изненада се Гарсия.

— Ще помолим. И ще си я платим, в брой. И ще се усмихваме. И ще кажем: „Благодаря, господине“ — каза Едуардс. — Не забравяйте за добрите обноски, момчета, ако не искате собственикът на тази къща да се обади на Иван, десет минути след като си тръгнем. — Той огледа хората си. Последната му забележка ги беше накарала да се замислят.

Дъждът започна само с няколко капчици. Две минути по-късно валеше като из ведро и видимостта спадна на няколкостотин ярда. Едуардс се изправи бавно на крака, което накара морските пехотинци да направят същото, и групата тръгна надолу по хълма. Слънцето се скри зад някакъв хълм. Хълмът, който вероятно щеше да им се наложи да изкачат на следващия ден и който по тази причина им приличаше на планина, си имаше име, но никой не беше в състояние да го произнесе. Когато преминаха четвърт миля от фермата, беше станало толкова тъмно, че видимостта беше едва осемдесет ярда.