Операция „Червена буря“ [bg]

— Добре, спуснете се на деветстотин фута и поемете на изток. Отбой на общата тревога. Искам всички да се нахранят и да починат.

След десет минути „Чикаго“ се движеше по курс нула-осем-едно със скорост петнадесет възела. Подводницата беше на голяма дълбочина, но водата беше относително топла, защото оттук преминаваше топлото течение, което водеше началото си от Мексиканския залив и стигаше чак до Баренцово море. Хидроакустичните условия бяха такива, че правеха откриването на подводницата от надводен кораб почти невъзможно. Водното налягане възпираше кавитационните шумове. Двигателите на „Чикаго“ можеха да й осигурят сегашната й скорост само с малка част от максималната си мощност, което премахваше нуждата от включване на реакторните помпи. Охладителната течност на реактора циркулираше по естествени пътища, което елиминираше голяма част от емитираните шумове. „Чикаго“ беше в стихията си — безшумна сянка в тъмните води.

Настроението на екипажа се промени леко и това не убягна на капитана. Те вече имаха мисия. Опасна мисия, но нали точно за това бяха обучени. Заповедите се изпълняваха точно и безмълвно. Тактическите офицери се бяха събрали в каюткомпанията и обсъждаха процедурите за следене и нападение, които отдавна бяха научили наизуст. На компютъра бяха симулирани няколко възможни ситуации. Офицерите разглеждаха картите, за да определят възможните места на поява на особено лоши водни условия, в които подводницата можеше да се скрие. В разположената на две палуби под щурмовия център торпедна зала матроси правеха електронни тестове на боядисани в зелено „риби“ Mk-48 и на положените в бели контейнери ракети „Харпун“. Едното оръжие показа някакъв електронен дефект и двама торпедисти незабавно го отвориха, за да сменят дефектиралата част. Подобни проверки се правеха и на ракетите „Томахоук“ в техните вертикални апарати за изстрелване на носа. Най-накрая разчетът за управление на оръжията проигра компютърна симулация през прибора за управление на огъня Mk-117, за да се увери, че машината работи безотказно. След два часа те бяха сигурни, че всички бордови системи работеха в номиналните си граници. Матросите си размениха изпълнени с надежда усмивки. В крайна сметка, нали не беше тяхна вината, че руснаците бяха достатъчно глупави, за да тръгнат право към тях? Та нали само преди няколко дни едва не бяха слезли на брега в Русия! — без да бъдат забелязани? Старият беше истински професионалист.