Операция „Червена буря“ [bg]

— Добре ли си? Хайде, миличка, ти оцеля. В безопасност си. Сега всичко е наред.

Отначало очите й сякаш гледаха в различни посоки, но след това погледът й се избистри и тя погледна младия лейтенант. Едуардс потръпна от онова, което видя в очите й. Той я погали по бузата, колкото се можеше по-нежно.

— Хайде, да те вдигнем от пода. Никой повече няма да те нарани. — Тя започна да се тресе толкова силно, че човек можеше да си помисли, че къщата ще се събори. Едуардс й помогна да се изправи, като внимаваше покривката да покрива цялото й тяло. — Хайде.

— Горе е чисто, сър. — Смит се върна с халат в ръка. — Искате ли да облечете това на дамата? Направили ли са й нещо друго?

— Убили са майка й и баща й. Също и кучето. Предполагам, че са щели да очистят и нея, след като си свършат работата. Поеми ръководството, сержант. Претърси руснаците, намери нещо за ядене, вземи всичко, което може да ни потрябва. Побързай, Джим. Имаме доста работа за вършене. Имаш ли аптечка?

— Тъй вярно, шкипер. Ето я. — Смит му подхвърли малък пакет превръзки и антисептици, след което се върна при вратата, за да провери какво прави Гарсия.

— Хайде да те качим горе и да те почистим. — Едуардс обви лявата ръка на момичето около раменете си и й помогна да изкачи старите дървени стъпала. Той изпита голяма симпатия към момичето. Тя имаше очи сини като китайски порцелан, които сега бяха лишени дори и от най-малката искрица живот, въпреки че все пак отразяваха светлината по начин, който със сигурност би привлякъл вниманието на всеки мъж. „Както и стана“, помисли си Едуардс. Тя беше само с около два сантиметра по-ниска от него и имаше бледа, почти прозрачна кожа. Фигурата й беше почти идеална и единственият й недостатък беше малка издутина в абдоминалната област. Майк имаше смътна представа на какво можеше да се дължи това. Момичето току-що беше изнасилено от един руснак и трудно щеше да преживее този кошмар. Едуардс се ядоса, че за втори път през живота си се сблъскваше с такова гадно престъпление. На края на витата стълба имаше една малка стая. Момичето влезе в стаята и седна на леглото.

— К-к-кой… — заекна тя на английски.

— Ние сме американци. Избягахме от Кефлавик по време на руското нападение. Как се казваш?

— Вигдис Агустдоттир. — В гласа й за пръв път се появи признак на живот. Вигдис, дъщеря на Агуст, който лежеше мъртъв в кухнята. Лейтенантът се зачуди какво ли означаваше името й, уверен, че едва ли беше нещо хубаво.

Той сложи газената лампа върху нощната масичка и отвори пакета. Кожата й беше разкъсана около линията на брадичката и той я проми с дезинфекционен препарат. Вероятно я заболя, но тя с нищо не го показа. Той огледа останалите наранявания и установи, че не бяха сериозни. Момичето се беше съпротивлявало силно и беше отнесло около една дузина удари. И със сигурност не беше девствена. Единствено лицето й беше окървавено. Можеше да бъде и по-зле, но гневът на Едуардс продължаваше да нараства от вида на обезобразеното й красиво лице. — Не можеш да останеш тук. Ние ще трябва да си тръгнем скоро и ти също не трябва да оставаш.