Вещерите от Сарамир

Обаче, въпреки близостта на стражите, тя продължаваше да се страхува. Размириците, експлозиите, внезапните нападения — всичко това беше част от някакъв предварително замислен план, ала каква ли бе същинската му цел? Дали искаха да отнемат нейния живот, или живота на Дурун? А може би се стремяха да убият дъщеричката й? Който и да беше подстрекателят на размириците, знаеше прекрасно какво прави; така Цитаделата се оказа лишена от повечето си войници, които трябваше да потушават бунтовете и да отбраняват градските стени от рода Керестин. Войските на рода Батик трябваше да пристигнат до довечера в Аксками, ала още не бе станало дори пладне и подкрепленията й се струваха ужасно далеч.

— Лусия — изстена тя, неспособна да скрие тревогата си. — Къде е Лусия?

— Изпратих Рудрек да я доведе; не ме ли чу? — сопна й се съпругът й. — Скоро ще се присъединят към нас.

Беше прав. Там, където се намираше дъщеря й, не беше безопасно. Тя бе скрита, и то скрита добре, ала прекалено много хора знаеха къде е. Ако врагът беше сред тях, както подозираше Анаис, бе най-добре момичето да е с родителите си, скрито на такова място, за което никой да не подозира.

Тя погледна към съпруга си. Дурун беше грубиян и безделник, ала не можеше да се отрече, че когато беше разгневен, ставаше доста внушителен. На няколко пъти изруга под нос, че ще си отмъсти на тези, които го бяха нападнали — сякаш не бяха нападнали и нея, помисли си жена му. Тя вярваше напълно на думите му — ако виновниците се изпречеха на пътя му, не ги чакаше нищо хубаво. Изведнъж Анаис бе овладяна от ненавременна страст към мъжа си — понякога, когато се разгорещеше, той й заприличваше на онзи мъж, когото тя би могла да обича; обаче тези моменти бяха редки и не особено продължителни, след което Дурун отново се превръщаше в онзи лентяй, за когото бе омъжена от дълги години.

Императорът ги въведе в Слънчевия чертог. Съпругата му почти бе забравила за съществуването на това място и сега изпита съжаление, че не е идвала по-често тук. Великолепието, което струеше от него, спираше дъха. Представляваше гигантски купол в зеленикаво и златисто, с огромни прозорци във формата на венчелистчета, разположени симетрично под розетката в центъра на тавана. Утринната светлина се процеждаше през осеяното с миниатюрни жилчици стъкло, окъпвайки залата с пъстра феерия от ярки цветове. Подът бе покрит с мозайка, а стените бяха опасани от три реда красиви балкони, изработени от изящно дърво, инкрустирано със злато. Там се разполагаха участниците в съвета, докато за говорителя бе отредено място в центъра на помещението, а когато се изнасяше представление, балконите се превръщаха в ложи за публиката. Сега, както и повечето помещения в горните нива на Цитаделата, Слънчевият чертог бе запустял и потънал в прах, бледа сянка на едновремешното си великолепие.

— Къде е Лусия? — попита Анаис. Чуваше се как звучи — не като Императрица, а като слаба женица, каквато всички искаха да бъде. Мразеше се заради това, ала беше неспособна да промени нещата. Нападението над тронната зала я бе потресло до дъното на душата й; за първи път се взираше в очите на хора, които искаха да я убият. Изведнъж цялата й власт й се стори като една шега, като игра, с която тя се беше забавлявала, издавайки заповеди, засягащи живота и смъртта на поданиците й, свряна на сигурно място в непревземаемата си Цитадела. Сега някой й бе нанесъл удар съвсем близо до сърцето й и смъртният ужас, който бе изпитала, не можеше да бъде прогонен лесно.