Вещерите от Сарамир

Итрис изкрещя ужасено, когато те го изпонакацаха, забивайки клюновете си в тила му, скалпа и лицето му като хиляди малки ножове, които кълцаха и режеха плътта му. Той отвори уста да изкрещи отново, ала те разкъсаха езика му. Човките им раздраха клепачите му и изгълтаха мекото желе на очите му. Той се строполи, мятайки се на всички страни, надавайки кошмарни стенания, обаче птиците бяха неумолими. Те бяха покрили всеки сантиметър от тялото му, докато накрая не остана част от него, която да не беше плувнала в кръв. Другите стражи бяха сполетени от същата съдба, преди да умрат.

В същото време гарваните се насочиха към Императора — крилете им го блъскаха в лицето, а още и още птици се забиваха в тялото му, забивайки клюновете си в него. Дурун, който продължаваше да се мъчи да загаси с длани пламъците, които вече бяха изпекли кожата по гърба, главата и врата му, отстъпи назад, търсейки спасение от птичата атака, когато гарваните изведнъж се нахвърлиха с нов устрем върху него. Мъжът се наклони рязко назад, покрит от главата до петите с мантия от пера и човки, и преди да съумее да възвърне равновесието си, бе прекатурен над парапета и полетя надолу в бездната. Последният му писък заглъхна, докато тялото му стремително се носеше надолу, стопявайки за секунди умопомрачителното разстояние, което го делеше от земята.

Когато Кайку и Тейн се доближиха до падналата Престолонаследничка, тишината отново се беше възцарила. Единствените шумове бяха пърхането на черните криле и раздиращия звук, с който пируващите птици късаха парчета месо от телата на мъртвите стражи. Анаис ридаеше, легнала напреки върху дъщеря си. Гърбът й бе плувнал в кръв, която бе потекла по ръцете й и сега се стичаше от ръкавите й, образувайки зловещи червени петна по позлатения под на моста. Кайку пропълзя до нея и нежно докосна рамото й.

— Жива ли е? — попита девойката.

Анаис се отдръпна малко назад, ала очите й не се отделиха от детето й. Лицето й беше посивяло и изглеждаше ужасно остаряло. Лусия лежеше неподвижно, със затворени очи. Гърбът й беше ужасно обгорен — зелената й рокля бе почерняла и станала на пепел там, където се бе допирала косата й. Дишането й беше повърхностно и пулсът й бе неравномерен, обаче тя не се събуди, когато майка й я разтърси.

Привидението, което ги бе повело из Цитаделата, което ги беше довело тук — бе това момиче. Беше ги довела абсолютно умишлено при себе си. Навярно предусещаше, че ще се озове в беда.

Ала изглежда бяха закъснели.

— Помогнете й. Тя е… моя дъщеря — промълви Анаис. Сякаш изобщо не забелязваше смъртоносните си рани.

Кайку кимна и за първи път Императрицата се вгледа в нея и забеляза пурпурните ириси на очите й. Тя се закашля и от устата й потече кръв. Девойката усети как се просълзява. Това беше Императрицата на Сарамир. Едно почти митично създание, държащо властта на цялата могъща империя в ръцете си. Само една нейна заповед и милиони хора щяха да отидат да се бият и да умрат, а цели флотилии щяха да прекосят океаните заради нея; тя стоеше най-близко до божествата от всички хора на света. Обаче, в крайна сметка, се оказа най-обикновен човек. Сега изглеждаше толкова малка — просто една крехка умираща жена. Кайку слушаше как Тейн се обръща към Нокту и Омеча, как произнася последни благословии за душата на владетелката им и почувства как я обзема неизмерима печал.