Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Колко странно, че се обезличи така.
— Обезличил ли съм се? — изломоти той. Ръцете й го мачкаха много приятно; по раменете му се появиха възли, за които не беше и подозирал, че ги има. — Как? — Зачуди се дали това има нещо общо с огърлицата. Мелиндра беше направила от нея голям въпрос, или по-точно от това, че й я подари. Тя, разбира се, никога не си я слагаше — Девите не носеха накити. Но постоянно си я носеше в кесията и я показваше на всяка жена, щом я помолят. А изглежда, много жени искаха да я видят.
— Постави се в сянката на Ранд ал-Тор.
— Не съм в ничия сянка — отвърна той разсеяно. Едва ли беше заради огърлицата. Беше давал накити и на други жени — и Деви, и други. Той поначало обичаше да раздава неща на хубавици, дори и да получаваше само една усмивка в отплата. Никога не очакваше повече. Щом на една жена не й харесват целуването и гушкането като на него, какъв смисъл имаше?
— Разбира се, има чест и в това да си в сянката на Кар-а-карн. Когато си близко до могъщите, трябва да стоиш в сянката им.
— В сянката — съгласи се Мат, без да я слуша внимателно. Понякога жените приемаха, а друг път не, но никоя досега не бе решила, че го притежава. Всъщност точно това го гризеше. Нямаше намерение да се оставя да го притежава някоя жена, колкото и хубава да е. И колкото и ловки да са ръцете й в отпускането на възлите по мускулите му.
— Белезите ти трябва да са белези на честта, спечелени в името на теб самия, като предводител, а не това. — Пръстът й проследи белега, още личащ по врата му. — Това в служба на Кар-а-карн ли го получи?
Той се помръдна, за да отдръпне от ръката й, опря се на лакти и се извърна да я погледне.
— Ти сигурна ли си, че „Щерката на Деветте луни“ не означава нещо за теб?
— Вече ти казах, че не означава. Хайде, лягай.
— Ако ме лъжеш нещо, ще ти насиня задника от бой.
Тя опря длани на бедрата си и го изгледа заплашително.
— Мислиш ли, че можеш да… ми насиниш задника, Мат Каутон?
— Ще се опитам поне. — Сигурно щеше да наръга някое копие в ребрата му. — Заклеваш ли се, че никога не си чувала за Щерката на Деветте луни?
— Не съм — отвърна тя замислено. — Коя е тя? Или какво? Хайде, легни и ме остави да…
Изсвири кос. Зовът му проехтя сякаш навсякъде из шатрата и в същото време отвън. Миг след него се обади червеноперка. Добрите родни птици от Две реки. Ранд беше подбрал предупредителните си сигнали на „преградите“ като познати неща — птици, каквито нямаше в Пустошта.
Мелиндра тутакси скочи от гърба му, забули се, грабна снопа копия и щитове и изфуча през процепа на шатрата, без да си наметне нищо друго.
— Кръв и проклета пепел! — измърмори недоволно Мат, пъхайки се нервно в панталона си. Червеноперка означаваше от юг. Двамата с Мелиндра бяха вдигнали палатката си от южната страна, с Чарийн, така че да са колкото може по-далече от Ранд и в същото време да са в очертанията на лагера. Но той нямаше да излезе гол като Мелиндра из тези трънаци. А косът означаваше север, където стануваха Шаарад; сигналите бяха дошли от двете посоки едновременно.
Докато пъхаше краката си в ботушите, той погледна сребърната лисича глава, лежаща върху постелята му. Отвън се надигнаха викове, чу се дрънчене на метал в метал. Най-накрая той се бе досетил, че медальонът по някакъв начин го беше предпазил от Церителството на Моарейн още при първия й опит. Докато го докосваше, преливането й не можеше да го засегне. Никога не беше чувал някоя Твар на сянката да може да прелива, но пък съществуваше Черната Аджа — така поне твърдеше Ранд, а поне в това той му вярваше — и винаги имаше възможност някой от Отстъпниците най-сетне да е дошъл да се справи с Ранд. Той нахлузи медальона на гърдите си, вдигна копието си, белязано със знака на гарвана, и се измъкна навън под хладната лунна светлина.
Не му остана време да усети нощния студ. Още преди да е излязъл съвсем от шатрата, за малко не загуби главата си под извит като коса тролокски меч. Острието забърса косата му и той се хвърли по корем, превъртя се на кълбо и се изправи, вдигнал копието в готовност.
На пръв поглед в този мрак тролокът можеше да се вземе просто за едър мъж, макар и с половин ръст по-едър от всеки айилец, облечен в черна ризница, с шипове по лактите и раменете, и с шлем с козешки рога. Но тези рога израстваха от самата му човекоподобна глава, а под очите зееше козя муцуна.