Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Младежът ме чакаше отвън и ме отведе в чакалнята.
Помещението си беше същото. На бюрото имаше отворена книга, до нея беше компютърът. От колоните се лееше анонимна класическа музика. Младежът ми показа да седна на канапето и ми донесе чаша студена минерална вода. Изпих половината.
— Май съм уморен — казах.
Гласът не прозвуча като моя. А и не бях смятал да казвам такова нещо. Думите дойдоха отникъде, без връзка с волята ми. Но гласът все пак си беше моят.
Младежът кимна. Извади от вътрешния джоб на сакото си бял плик и го пъхна във вътрешния джоб на якето ми. После кимна още веднъж. Погледнах навън. Небето беше тъмно, улиците бяха озарени от неоновите реклами, от светещите прозорци на административните сгради, от уличните лампи и фаровете. Мисълта да остана още в тази стая ставаше все по-непоносима. Без да казвам и дума, станах, прекосих помещението, отворих вратата и излязох. Младежът ме гледаше от мястото до бюрото, където беше застанал, но продължи да си мълчи и не се опита да ме спре.
Станцията на метрото „Акасака“ гъмжеше от хора, прибиращи се от работа. Не ми се влизаше в спарения въздух вътре, затова реших да походя пеша. Минах покрай двореца за чуждестранни високопоставени гости и стигнах до метростанция „Йоцюя“. После тръгнах по булевард Шинджуку и влязох в малко, почти празно заведение, за да изпия чаша наливна бира. От първата глътка разбрах, че съм огладнял, затова си поръчах и нещо за ядене. Погледнах си часовника и видях, че вече наближава седем. Но всъщност времето не ме вълнуваше особено.
Забелязах, че във вътрешния джоб на якето ми има нещо. Съвсем бях забравил за плика, който, преди да си тръгна, младежът ми беше дал. Беше съвсем обикновен бял плик, но докато го държах, ми направи впечатление, че е много по-тежък, отколкото изглежда. И не само по-тежък — тежината му беше някак странна, сякаш вътре нещо бе затаило дъх. След миг на нерешителност го разкъсах, нещо, което рано или късно трябваше да направя. Вътре имаше пачка банкноти от по десет хиляди йени. Съвсем нови, без гънка по тях. Не изглеждаха истински, толкова нови бяха, макар и да не виждах защо да не са нови. Банкнотите бяха общо двайсет на брой. Преброих ги отново — да съм сигурен. Да, нямаше съмнение: двайсет банкноти. Двеста хиляди йени.
Върнах парите в плика, а плика — в джоба си. После вдигнах от масата вилицата и я загледах ей така, без причина. Първото, което ми хрумна, бе, че с парите ще си купя нов чифт обувки. Точно от това имах най-голяма нужда. Платих и се върнах на булевард Шинджуку, където имаше голям магазин за обувки. Избрах съвсем обикновени сини маратонки и казах на продавача размера, който нося, без да проверявам цената. Обясних, че ако ми станат, ще се прибера с тях. Продавачът (който вероятно беше и собственик на магазина) наниза на маратонките бели връзки и попита:
— Какво да направя със старите?
Казах му да ги хвърли, после обаче размислих и отвърнах, че ще си ги занеса вкъщи.
Човекът ме озари с мила усмивка:
— Старите обувки винаги могат да влязат в употреба, дори и да са поизносени — рече той, сякаш намекваше, че през цялото време гледа все такива разкъсани маратонки. После ги прибра в кутията от новите маратонки, а нея сложи в найлонова торбичка. Полегнали в новата си кутия, старите маратонки приличаха на трупчетата на малки животни. Платих с една от новите банкноти от десет хиляди йени в плика и ми върнаха ресто няколко не толкова нови банкноти от по хиляда йени. Понесъл плика със старите маратонки, се качих на метрото и поех към къщи. Слях се с хората, които се прибираха от работа, държах се за ръкохватката и си мислех за новите си неща: новите боксерки, тениска и маратонки.
След като се прибрах, седнах както обикновено на масата в кухнята, отворих си бира и си пуснах музика по радиото. Тогава ми хрумна, че ми се иска да поговоря с някого: за времето, за глупостта на политиците, но не се сещах за никого, за един-единствен човек, с когото да си поприказвам. Нямах си дори котарак.
На другата сутрин, докато се бръснех, както винаги се взрях в белега на лицето си. Не забелязах някаква промяна. Седнах на верандата и за пръв път от доста време цял ден гледах градината отзад. Беше хубава сутрин, хубав следобед. Листата на дърветата шумоляха от ветреца на ранната пролет.