Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Кой ще ги промени?
Отговор не последва.
— Останало ли ви е още нещо за грабене? Ако не сте виждали същността на политиката си преди, не е възможно да не я виждате и сега. Огледайте се. Всичките проклети народни републики по целия свят съществуваха само заради подаянията, които изстисквахте за тях от тази страна. Но вие, вие вече нямате откъде да изстисквате или да крадете. Нито една страна на земята. Тази беше най-великата и последната. Източихте я. Издоихте я до край. От цялото й невъзвратимо величие аз съм просто останка, при това последната. Какво ще правите, вие и народният ви свят, когато свършите с мен? На какво се надявате? Какво виждате пред себе си, освен проста, окончателна, животинска смърт от глад?
Те не отговориха. Не го поглеждаха. Лицата им изразяваха упорито възмущение, сякаш негова беше молбата и той беше лъжец. Тогава Лоусън каза меко, с упрек и насмешка:
— Е, в крайна сметка вие, бизнесмените, от години не спирате да предричате катастрофи, пищите при всяка прогресивна мярка и ни казвате, че ще загинем, но още не сме — той започна да се усмихва, но спря веднага при вида на силата в погледа на Риърдън. Риърдън чу още едно щракване в ума си, по-силно, щракването на втория лост, който свързваше ключа с ключалката. Наведе се напред.
— На какво разчитате? — попита той; тонът му се беше променил, беше нисък, имаше твърдостта, натиска и монотонността на свредел.
— Само трябва да спечелим време! — викна Мауч.
— Няма вече време за печелене.
— Само имаме нужда от шанс! — викна Лоусън.
— Вече няма останали шансове.
— Само докато се възстановим! — викна Холъуей.
— Няма начин да се възстановите.
— Само докато политиките ни започнат да работят! — викна доктор Ферис.
— Няма как да накарате ирационалното да работи.
Отговор не последва.
— Какво може да ви спаси сега?
— О, вие ще направите нещо! — викна Джеймс Тагарт.
Тогава — въпреки че това беше само изречение, което беше чувал цял живот — той усети в себе си оглушителен трясък, сякаш стоманена врата се беше отворила при падането на последния лост, когато една малка цифра беше завършила числото и беше отключила сложната ключалка, отговорът беше обединил всички парчета, всички въпроси и неизлекувани рани в живота му. В мига мълчание след трясъка му се стори, че чува гласа на Франсиско, който го пита спокойно, в балната зала на същата тази сграда — сякаш въпросът беше зададен тук и сега: „Кой е най-виновният човек в тази зала?“ Той чу собствения си отговор тогава: „Предполагам, Джеймс Тагарт?“ И гласа на Франсиско, който казва без следа от упрек: „Не, господин Риърдън, не е Джеймс Тагарт“ — но тук, в стаята, в този момент, неговият ум отговори: аз съм.
Нима беше проклинал мародерите заради упоритата им слепота? Тъкмо той я беше направил възможна. От първото изнудване, което беше приел, от първата директива, на която се беше подчинил, той им беше дал причина да вярват, че реалността може да бъде надхитрена, че човек може да иска ирационални неща и някой някак си ще му ги достави. Щом беше приел Закона за изравняване на възможностите, щом беше приел Директива 10–289, щом беше приел закона, че тези, които не могат да се равняват със способностите му, имат право да разполагат с тях, че тези, които не са заслужили, трябва да печелят, а заслужилият — да губи, че тези, които не могат да мислят, трябва да командват, а този, който може — да им се подчинява, то бяха ли те нелогични във вярата си, че съществуват в ирационална Вселена? Той я беше създал за тях, той им я беше доставил. Беше ли нелогична вярата им, че те могат само да искат, без значение какво е възможно, а той трябва да изпълнява желанията им със средства, които те не трябваше да познават или да назовават? Те, немощните мистици, борещи се да се измъкнат от отговорността на разума, знаеха, че той, рационалистът, е решил да служи на техните капризи. Знаеха, че им е дал празен чек за реалността, той не трябваше да пита защо, те не трябваше да питат как, те можеха само да искат да им даде част от богатството си, после всичко, което притежава, сетне повече от онова, което притежава… Невъзможно ли? Не, той ще направи нещо!
Той не осъзнаваше, че е скочил на крака, че се е вторачил надолу в Джеймс Тагарт, виждайки в разюзданата безформеност на чертите на Тагарт отговора за цялото опустошение, на което беше станал свидетел през живота си.
— Какво има, господин Риърдън? Какво казах? — с нарастващо безпокойство питаше Тагарт, но той беше извън досега на гласа му. Виждаше веригата на годините, чудовищните изнудвания, невъзможните искания, необяснимите победи на злото, абсурдните планове и неразбираемите цели, прокламирани в томове с кална философия, отчаяното учудване на жертвите, които са мислели, че някаква сложна, злонамерена мъдрост движи силите, разрушаващи света — и всичко това е почивало върху едно убеждение зад шарещите очи на победителите: той ще направи нещо!… Ще ни се размине, той ще го позволи, той ще направи нещо!…