Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Ти знаеш кой е онзи човек. Онзи, когото жрецът наричаше „милорд“. Личи ти.
— Не го знам със сигурност, но подозирам кой може да е. И няма да проваля сегашния мир, който ми струва толкова усилия, само заради подозрение. Няма да оставя нещата така, Рева, обещавам ти. Но ще действаме бавно и полека, така че дъртото копеле да не разбере какво му се готви.
— Аз мога да бъда потайна — настоя тя. „Представа си нямаш колко потайна мога да бъда…“
Той поклати глава.
— Не се съмнявам в твоите способности, но си ми нужна тук. Хората трябва да свикнат да те виждат до мен.
Тя прикри разочарованието си.
— Защо? Вече ме призна официално. Защо трябва да ме виждат?
Това го накара да направи дълга пауза, после челото му се набръчка.
— Ти не знаеш, нали? Наистина нямаш ни най-малка представа.
— За какво?
— Рева, сигурно си забелязала, че в тази къща няма деца. Едва ли и ще има. Нямах наследник, който да ме наследи на престола. Но сега имам теб.
Ледени тръпки полазиха по гръбнака ѝ.
— Какво? — каза тя с тъничък глас.
— Неколцина от бащините ти… грешки са идвали тук през годините. Някои от тях искаха да бъдат признати, но останаха разочаровани. Повечето просто искаха услуга или тежка кесия. Но ти си различна, Рева. На колко, мислиш, си била, когато жрецът те е взел от баба ти и дядо ти?
— Знам на колко съм била, той ми е казвал. На шест.
— Баща ти загина пред девет години. Значи жрецът те е взел три години преди Хентес да убие баща ни и да хвърли васалството във война. От всички деца на Хентес е взел теб. Видял е онова, което виждам и аз.
Тя поклати объркано глава.
— Какво виждаш?
— Следващия Мустор, който да седне на престола на васалството. — Приближи се, хвана ръката ѝ и я целуна по бузата. — Изпратена при мен от самия Отец, отговор на молитвите ми.
— Едно момиче не може да бъде васален лорд — каза Аркен, докато яздеха същата вечер. Препускаха в тръс по насипа, който свързваше Алтор с брега, и оттам на север към гористите хълмове.
— Васална лейди — каза Рева, все още побивана от студени тръпки. Говореше с равен глас, защото новината бе толкова голяма, че не оставяше място за емоции.
— Това звучи странно — каза Аркен. — Ще трябва да измислиш нещо по-добро. Графиня може би.
— Графини има само в Нилсаел. — Дръпна юздите и Мрънкало спря. Рева дълго седя на седлото, а студените тръпки постепенно отстъпиха пред див ужас. — Не мога да остана тук — каза тя с треперлив гласец. — Изобщо не трябваше да оставам.
— Но чичо ти се държи много добре с теб, с нас.
— Защото му трябва наследник.
— Не е само това. Обича те, личи си.
„Или обича спомена за брат си, мъжа, в какъвто той така и не е успял да се превърне.“ Рева прокара ръка по челото си.
— Северните предели — каза тя. — Може да отидем там. Ти каза, че щяло да ти хареса.
— Когато нямаше къде другаде да…
— Може да тръгнем веднага. Имаме коне, оръжия, пари…
— Рева…
— Не мога да го направя! Аз съм само една долна безбожна грешница! Не разбираш ли?
Пришпори Мрънкало в галоп, право към дърветата. Преполовила беше разстоянието, когато нещо я накара да дръпне юздите — друг кон, който се бе появил на билото отпред. Движеше се с неравномерната крачка на изтощено животно, пяна беше избила по хълбоците и муцуната му, а ездачът се бе привел напред и едвам се държеше на седлото. Наточените ѝ инстинкти изтикаха напред една дума — неприятности.
Гледаше как кон и ездач се приближават бавно, Мрънкало пристъпваше от крак на крак под нея, ноздрите му разширени от миризмата на полумъртвия от изтощение кон. Тичаше му се. „Северните предели — помисли си Рева. — Ал Сорна ще ми се зарадва.“
Пришпори Мрънкало да скъси разстоянието до другия кон. Ездачът беше толкова изтощен, че сякаш изобщо не я забеляза, когато тя се пресегна да хване юздите и ги дръпна да спре животното му. „От Кралската гвардия е“ — заключи тя по дрехите му. По нагръдника му имаше кафеникави петна, ножницата му, прикрепена за седлото, беше празна.
— Къде е сабята ти? — попита тя.
Главата му се вдигна рязко, лицето му, цялото в засъхнала кръв и размазана пот, се изопна в пристъп на силен страх, после мъжът примигна и се заоглежда.
— Алтор? — изграчи той.
— Да — отвърна Рева. — Алтор. Какво е станало с теб?
— С мен? — Мъжът оголи зъби и взе да се хили, странен блясък подпали очите му. — Те ме убиха, момиче. Убиха всички ни. — Кискането му прерасна в гърлен смях, смехът — в кашлица, после мъжът политна напред и падна от седлото. Рева скочи на земята, взе меха с вода от седлото на Мрънкало и го надигна над устата на конника. Той се разкашля отново, но скоро вече пиеше на големи жадни глътки.